— Сигурна съм, че предстои бал. Тъй като си се омъжила в чужбина, на нас ни липсват предбрачните тържества. Не, не, Маги, разбирам, че си достатъчно заета тук — добави, когато Маргарет пребледня. — Аз ще се погрижа за всичко. Устройва ли те този петък в къщата ми? С мъжа ти ще бъдете мои почетни гости.
— Сега не е най-подходящото време за празненства, защото Дъглас не е достатъчно добре — отбеляза Маги.
Но Албърта така беше свикнала да налага волята си, че вместо да се съгласи с очевидното, каза:
— Глупости, дотогава Дъглас сигурно ще оздравее, а ако ли не — е, със сигурност не би пожелал да попречи на съпруга ти повторно да влезе в обществото.
Маргарет изстена. Просто нямаше какво да отговори. Беше изключено да спомене, че по всяка вероятност Себастиян няма да се появи. Такива неща просто не се говореха пред Албърта Дориен.
Но вдовстващата херцогиня я изненада с последната си забележка, прошепната на ухо:
— Не съм виждала Аби толкова бодра от години. Причината за това очевидно е завръщането на внука й — ето защо заради нея се надявам, че всичко ще се нареди добре, когато Дъглас се събуди.
Маргарет се надяваше на същото с цялото си сърце.
Следобед Маргарет си даде почивка от дежуренето край Дъглас. Той вее още не се беше събудил, въпреки че ако е имал моментен проблясък, тя не би го забелязала — толкова бе потънала в собствените си мисли. В тези мисли Себастиян се явяваше централен проблем.
Не за пръв път тя усещаше липсата на майка, с която да обсъди тези неща. Но нейната майка бе умряла толкова отдавна, че тя нямаше спомени от нея. От време на време Елинор се опитваше да влиза в ролята, но беше твърде млада, за да знае как.
Ето защо Маргарет не знаеше почти нищо за любенето като факт, а не като слух, освен това, което бе научила от природата. Но беше наясно, че онова знание не може да й служи за сравнение. Животите се ръководеха от други правила, или по-точно казано, от инстинкти. Хората разполагаха с възможност за избор и обичаха да правят любов, независимо от потребността да оставят поколение. Значи любенето беше приятно, в противен случай не биха се занимавали с него.
Дали щеше да й хареса? Маргарет се изчерви при спомена за интереса, който бе проявила към предложението на Себастиян да изтъргува тялото си. Дори не биваше да мисли за подобно нещо. В сърцето си знаеше, че е грешно да разменяш секс за пари. Все някак щеше да събере проклетата сума.
Освен това тя дори не харесваше Себастиян, просто го намираше за красив. Беше привлечена от неговата външност. Но като личност той я отблъскваше. Имаше и други причини да не го харесва. Неприязънта й сега се беше задълбочила. И все пак това, което той я караше да изпитва… Не можеше да отрече, че онези няколко мига в обятията му бяха по-вълнуващи от всичко досега в живота й.
Нейното проклето любопитство я подтикваше да разбере още за тези възбуждащи усещания. Там бе проблемът.
ДВАДЕСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА
Маргарет хвана Себастиян точно когато Хобс го пускаше да влезе. Не беше сигурна как да му каже за бала у Албърта, но първо имаше да му съобщи една по-хубава новина. Но точно тогава след него влезе Джон, понесъл куфар.
Тя погледна изненадано камериера на Себастиян.
— Нанасяш се, когато няма да останем тук до утре?
— Оптимизъм, лейди Маргарет. Изпълнен съм с него.
Тя се усмихна, защото неговото отношение й допадаше. Когато икономът отведе Джон, за да го настани, тя се обърна към Себастиян и откри, че той все още не е мръднал от прага.
— Доведохме кобилата ти от „Белите дъбове“. Искаш ли да пояздиш, преди да вечеряме?
— Каква великолепна идея!
— Да, искам. Много мило от твоя страна да ми доведеш Пастичка.
— Имам своите мигове на кавалерство.
Думите бяха произнесени толкова иронично, че тя се засмя.
— Ако ще яздим наблизо, няма да се наложи да се преобличам.
— Само до скалите. Тимъти копнее да види гледката и ще ни придружава.
— Чудесно. Тогава да тръгваме.
Ездата не беше дълга. Всъщност трая едва няколко минути, тъй като си устроиха приятелско надбягване дотам. Всичко започна с предизвикателен поглед от нейна страна, но Себастиян прекрасно я разбра и задоволи желанието й. Надбягване до скалите, което тя спечели. Колко вълнуващо! Маргарет се смееше, когато той я настигна.
— Браво, Маги — похвали я Себастиян, помагайки й да слезе от седлото. — Сега разбирам защо яздиш чистокръвна кобила. Разбира се, аз не се опитвах да спечеля — нагло се ухили той.
— О, да! — изкикоти се тя.
Бяха спрели близо до ръба на скалата и сега вървяха един до друг, повели конете си за юздите. Няколко жилави цветя бяха оцелели през студения сезон, изпъстряйки сухата трева. Себастиян откъсна две-три, поднесе ги към носа си и направи гримаса, защото не миришеха приятно. Но после се поклони официално и й поднесе букета.