Себастиян беше слязъл от коня и стоеше на сбитата пръст. Изражението му беше измъчено. Изумително бе колко ясно си личеше болката му. Той не се опитваше да я прикрие, а ако се опитваше — тя бе твърде силна и не се поддаваше на контрол.
Тя самата усещаше болката. Беше готова да отиде при него и да го прегърне утешително. Не се радваше на страданието му. От мига, в който му беше повярвала, че смъртта на Джайлс е била нещастен случай, беше престанала да го обвинява за смъртта на Елинор. Той все още бе виновен за разединението на едно семейство, което много обичаше, но проблемите бяха между него и баща му и нямаха нищо общо със сестра й.
Осъзна, че няма причина да мрази повече Себастиян, макар това да не означаваше, че го харесва. Е, сигурно го харесваше мъничко, защото в противен случай не би оставила привличането й към него да надделее през нощта. Но Гарвана не й допадаше. Той бе твърде дразнещ, високомерен, студенокръвен и на моменти — страшен.
Тези мисли нямаше да я занимават, ако не знаеше, че Себастиян има друга страна, която рядко разкрива и в която би могла да се влюби, ако прояви невнимание. За щастие не й се налагаше да се тревожи по въпроса, тъй като човекът нямаше никакво намерение да остава в Англия, след като си свърши работата.
Не биваше да пита, но въпреки това се осмели:
— Защо дойде тук?
— Размеквам се.
Тя бе слисана от странния му отговор.
— Нима това е нещо лошо?
Той не отговори и не я погледна, което я наведе на мисълта, че според него това наистина е нещо лошо. Нима спомените му за Камъка на дуелите трябваше да го оставят студен и безчувствен? Или озлобен, което не беше по-добра емоция?
— Да разбирам ли, че не си се сдобрил с баща си?
— Няма да има сдобряване.
Резкият отговор така я подразни, че тя попита:
— И кого видя Дъглас след толкова време? Сина си или Гарвана?
Най-накрая Себастиян я погледна.
— Не знам защо правиш разлика между двамата. Аз съм само един, оформен от живота, който си създадох.
— Глупости. Тези ги разказвай на баба си, когато се смееш с нея. С нея си някогашният чаровен Себастиян, когото се върна да стъпчеш тук в прахта.
— Той е илюзия. И като заговорихме за това, бих предпочел баща ми да не узнава за нашия временен „брак“.
— Но нали идеята беше да се преструваме тъкмо заради него! — изненадано се намръщи Маргарет.
— Сега вече няма смисъл. Прекрачих прага и поне за момента не ме поканиха да напусна.
— За теб всичко трябва да е обгърнато от интриги, когато истината върши чудеса.
— Но не през цялото време. Когато това се случи, оставаш с пръст в уста. А интригите, за да си послужа с твоя израз, ти предлагат повече възможности за маневриране. Предпочитам да не съм наблизо, когато татко научи истината.
— Защо?
— Защото открих, че не мога да го лъжа. Мислех, че мога, но съм се заблуждавал.
— Значи ще му кажеш, че всъщност не сме женени? — Маргарет примигна и прехапа устни. — Е, не е нужно друг да научава освен него. Сигурна съм, че Дъглас ще ни влезе в положението, след като разбере защо е бил целият този фарс.
Себастиян поклати глава.
— Тогава ще ти се наложи да му обясниш всички причини защо ме мразиш — предупреди я. — Гарантирам ти, че той ще се постарае да превърне измисления ни брак в истина.
— Абсурд.
— Така ли? Дори ако не беше морален, за да настоява за подобно нещо, Дъглас те иска в семейството, Маги. Да те има за снаха ще бъде идеалното разрешение за него.
Връхлетя я ураган от емоции и една от тях за неин ужас бе възбуда при мисълта, че може наистина да й се наложи да се омъжи за Себастиян. Сигурно беше полудяла! Навярно се беше превърнала в същинска интригантка, щом мислеше подобни неща. Нямаше извинение за нея.
— В такъв случай как се надяваш да му попречиш? Той няма да остане в стаята си още дълго. Някой все ще му каже за нас.
— Не е задължително. Абигейл и Дентън ще си мълчат. Разговарях с тях и с прислугата. А според баба ми Жюлиет рядко приказва с Дъглас. Оставаш само ти.
Маргарет се нацупи и троснато изрече:
— Уверявам те, че няма да стана повод за насилствената сватба, която ни предричаш. Не мисля, че ще се стигне дотам. И точно тук ли намери да ме доведеш, за да обсъждаме темата? Или може би искаше да си поговорим за дуела?
— Не.
— Тогава защо?
— Маги, прекалено много говориш.
— Бихме могли да проведем този разговор някъде другаде. Защо тук?
— Защото това е единственото място, където няма да се изкуша да те целуна.