— Предполагам, че не е бил сигурен какво точно да ми отговори.
Маргарет рече:
— Той имаше силна треска. Всяка пауза в речта му може да се отдаде на неговото състояние. Може да се е задъхал. Може раната да го е боляла. Може просто да е бил прекалено слаб за разпита, на който си способен.
— Мислих върху всичко това, Маги. Ще се доверя на интуицията си. Той крие нещо. Щом разберем какво, мисля, че ще се успокоиш и аз ще мога да се махна оттук.
ТРИДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА
Последните думи на Себастиян никак не успокоиха Маргарет. Всъщност фактът, че той бърза да си тръгне оттук, помрачи нейното настроение до края на деня. Себастиян мразеше Англия. Никога не се бе преструвал в това отношение. Маргарет имаше усещането, че дори ако имаше възможност да се помири с Дъглас, той нямаше да я използва. Беше си създал друг живот, който не отговаряше на някогашната му роля в английското общество.
Проблемът беше в надеждата й, че той може би е започнал да изпитва различни чувства. През последните няколко дни толкова силно се беше надявала да се сдобрят с баща му. И той може би ще поиска да остане. Ще поиска да…
Тя прогони тези мисли. Кого заблуждаваше? От този мъж щеше да излезе ужасен съпруг. Твърде дълго се бе радвала на своята независимост, за да пожелае да се подчинява на такъв надменен тип. Държеше сама да взима решения, да има пълен контрол над живота си. Някой като него щеше да й отнеме всичко това. Вероятно щеше да я отведе в Европа, ако проявеше достатъчно глупост да се омъжи за него.
Едно гласче в главата й попита дали това наистина би било толкова лошо, дали има значение къде живее, щом е с него. Мисълта незабавно я развълнува и уплаши, затова Маргарет побърза да я забрави. Не, истински брак със Себастиян бе немислим. Не че той бе поискал ръката й. Не че бе дал признаци, че би желал нещо повече от кратко посещение в леглото й. Беше се опитала да разчете повече в интереса му към нея. Трябваше да спре с тази глупост.
В „Горския кът“ нямаше безопасно място, където да е сигурна, че Себастиян няма да се държи неприлично. Той я бе целувал в преддверието, в гостната, на стълбището и в спалнята. Ето защо прекара следобеда с Абигейл, а преди вечеря… е, вече просто не можеше да избягва Дъглас.
Но предстоящата им среща я плашеше. Почти пет минути стоя пред вратата му, беше толкова нервна. Може би бе успяла да заблуди другите, но с Дъглас бе различно. Себастиян си беше признал, че не може да лъже баща си. Тя чувстваше същото. Дъглас й беше като баща. Маргарет никога не би помислила да лъже собствения си баща.
Пое си дълбоко дъх, лепна си усмивка и почука. Прислужничката я пусна. Дъглас беше буден. Маргарет се беше надявала, че ще го намери заспал. Ех, все едно. Напоследък много от надеждите й не се оправдаха.
Той се беше подпрял на една възглавница. До него стоеше запалена лампа, въпреки че бе късен следобед и през прозорците все още нахлуваше светлина. Слънцето обаче се скри зад гъсто було от облаци точно когато със Себастиян си тръгнаха от Камъка на дуелите.
Дъглас остави книгата, която четеше.
— Маги, ти да не ме избягваш?
Тя въздъхна и седна на стола до леглото.
— Всъщност да. Нали знаеш каква съм: започна ли да бъбря, не се спирам. Напоследък някои хора доста често ми го припомнят — добави намръщена. — Доктор Кълдън изрично подчерта, че сега е много важно да си почиваш. Просто не исках да смущавам покоя ти, иначе бих дошла по-скоро.
— Глупости. Ако продължа да си почивам, ще пусна корени в това легло.
Маргарет се усмихна:
— Знам, че не можеш да понасяш бездействието, но ще ти се наложи да потърпиш още няколко дена. Как е раната?
— Засега се оправя.
— Ти много ни беше разтревожил.
Той повдигна вежда:
— А теб — даже преди този инцидент. По дяволите, Маги, защо не сподели с мен страховете си? Не беше нужно да скиташ в Европа, за да го доведеш.
Тя се изчерви от укора, но също така се изненада, че той изобщо споменава за Себастиян. Нима бе готов да говори за сина си? Не че й се искаше да приказва за него. Божичко, та нали Себастиян точно това се стремеше да избегне! Налагаше се да мисли бързо, за да не споменава за „женитбата“ си.
— Съжалявам, ако неговото присъствие те е разстроило, Дъглас. Но ако си спомняш, аз наистина дойдох при теб да споделя страховете си.
— А аз те уверих, че в злополуките няма нищо необичайно.
— Точно така. Но се боя, че не успя да ме убедиш. Не разполагах с конкретни доказателства, за които да се хвана, но имах чувството, че нещо не е наред. — Съмняваше се, че намръщеният Дъглас ще я остави да се измъкне толкова лесно, и затова внезапно добави: — Той е страхотен в разследванията. Те са част от сегашната му работа. Помислих си, че Себастиян ще успее да разсее опасенията ми.