— Маги, колкото повече стоя тук, толкова повече нараства увереността ми, че ще убия някого, и то напразно. Джайлс няма да възкръсне от мъртвите и да се заличат изминалите единайсет години.
— Значи Дентън също не знае? — упорстваше тя. — Попита ли го?
— Да, попитах го. Той не знае защо или просто отказва да говори за това. Трудно ми е да преценя, защото той крие нещо, което страхотно го измъчва. И като се заговорихме за него, знаеш ли къде е?
— В Лондон — безизразно отвърна тя.
Паниката й се засилваше. Не разполагаше с причини да убеди Себастиян да остане; имаше само още един коз, но се съмняваше, че той ще свърши работа.
Той изглеждаше объркан от нейния отговор. Вероятно желаеше да се сбогува с брат си. Дали това щеше да бъде достатъчно, за да го забави?
— Кога замина?
— Тази сутрин. Жюлиет тръгна за Лондон призори. Дентън я последва около час по-късно — дали да я доведе обратно, или да си довършат караницата — никой не знае.
— Тя ходи ли обикновено в Лондон, след като се скарат? Или просто държи да се увери, че няма да се срещне с мен?
— Няколко пъти е прекарвала в Лондон седмица-две след особено шумни разправии с Дентън, но тъй като сега само повишаваха тон, нищо чудно да си прав.
— В такъв случай има някой, който ще я уведоми за заминаването ми.
— Да разбирам ли, че възнамеряваш да потеглиш веднага?
— Да.
Тя прехапа долната си устна. Козът й беше доста патетичен, но паниката я накара да го изиграе.
— Трябва да те помоля за… услуга.
— Маги…
— Чуй ме — прекъсна го тя. — Знам, вероятно чувстваш, че си ми направил предостатъчно услуги, но наистина не очаквах да си тръгнеш толкова скоро. Заминаването ти ще ме постави в ужасно неловка ситуация.
— Защо? — свъси чело той.
— Балът у вдовстващата херцогиня… тя никога няма да ми прости, ако не се покажем там двамата.
— Е, и?
— Най-бързият път към социалното падение е да си навлечеш нейния гняв. Разводът няма да ми навлече толкова проблеми, колкото немилостта на Албърта.
Лицето му съвсем помръкна.
— Защо ли имам чувството, че не се шегуваш?
— Защото не се шегувам. Само още една нощ в Англия, Себастиян. Можеш да си тръгнеш на сутринта след приема.
Той я накара да почака малко, преди да отговори:
— Много добре, но само ако и двамата се върнем незабавно в „Белите дъбове“. Можеш да изпратиш по някого нареждане Една да ти стегне багажа.
— Не си ли твърде краен? Ще ми отнеме две-три минути да я намеря сама.
— Сега, или нямаме сделка.
— Ами баба ти? — подсети го Маргарет. — Няма ли да се сбогуваш с нея?
Лицето му придоби измъчено изражение.
— Къде е тя? В зимната градина ли?
Маргарет кимна.
— Защо си се разбързал така? — ядосано го попита и стана от масата.
— Всеки момент баща ми ще слезе точно по тези стълби. Отказва да седи повече в стаята си. Няма да съм тук, когато открие, че човекът, за когото си се омъжила, съм аз.
— Разбирам — напрегнато рече тя и излезе от трапезарията.
Наистина разбираше. Този мъж не желаеше да поема никакъв риск действително да се окаже женен за нея.
ЧЕТИРИДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА
— Изглеждаш съвсем бодра — отбеляза Маргарет, когато Флорънс седна до нея на дивана в салона на „Белите дъбове“ за чаша следобеден чай. — Мислех, че нашето неочаквано завръщане ще те измъчи поне за няколко дена.
За господарката и икономката не беше нещо необичайно да пият заедно чай в „Белите дъбове“. В собствения си дом Маргарет отказваше да спазва строгото класово разделение. Усещаше слугите като свое семейство и се отнасяше към тях като към близки. А Флорънс открай време й беше довереница.
— А пък ти си намръщена — отговори икономката. — Искаш ли да споделиш с мен защо?
— Аз попитах първа.
Флорънс се засмя весело. Този отговор беше тяхна стара шега още от дните на детството.
— Добре — понижи глас икономката и дори погледна към вратата, за да се увери, че все още са сами.
— Признавам си, че Джон много ми липсваше.
— Джон Ричардс?
— Да. Тъкмо бяхме започнали да се опознаваме, когато се преместихте в „Горския кът“.
— Да разбирам ли, че го харесваш?
Флорънс се усмихна:
— Нали знаеш, бях започнала да се отчайвам, че няма да намеря мъж, който да отговаря на моите изисквания.
— Много си придирчива — подразни я Маргарет.
— Не, мъжете наоколо или са прекалено стари, или прекалено млади за мен.
— Глупости. Много си придирчива.
Флорънс се засмя:
— Добре де, имам си определени изисквания и Джон отговаря на всичките. Не съм разговаряла с него, откакто се завърнахте, но двамата с него тепърва има да се опознаваме.