— Нали ще бъде за кратко? Сесил страда достатъчно тази вечер. Не бих желала да научава за разговора ни.
Той едва различаваше силуета й, въпреки че очите му бързо привикваха с мрака.
— А знае ли, че си имате съпруг?
— Да, знае, че имах съпруг. Но това беше преди много години.
— Е, съпругът, който сте имали преди много години, сега ви издирва. Иска развод — или вашата гибел. Познайте кое би предпочел.
— Не! — ахна тя. — Това е невъзможно. Твърде много време изтече оттогава. Би трябвало да е разтрогнал брака ни. Нали му трябва наследник!
— Правилно ли ви разбирам? Щели сте да се венчаете със Сесил въз основа на предположението, че вашият предишен съпруг ви е освободил от брачните обети?
— Защо ми говорите такива глупости? Уверявам ви, че мъж с неговото положение е длъжен да се ожени повторно и да създаде наследник.
Себастиян сви рамене, макар че тя надали можеше да види това в тъмното.
— Очевидно не го е направил навремето. Сега се е разбързал, защото бъдещата му невеста иска неопровержими доказателства, че с първия му брак е приключено. Доколкото схванах, тази млада дама не иска просто някакъв развод. Държи да се увери с очите си във вашето съгласие. Не желае да се появите по-късно и да превърнете наследниците, които му е народила, в незаконни деца.
— Наистина ли все още съм омъжена? — невярващо попита херцогинята.
— Не само това, мадам. Херцогът е наемал хора, които да ви намерят и отведат в Австрия. Той знае, че вашият път води към Англия. Не е било особено разумно да останете тук и да запазите името си.
— Промених името си.
— Трябвало е да се откажете и от титлата.
Тя помълча, после каза уморено:
— Да, тщеславието е нещо неразумно. Но аз не останах тук. Живях предимно в чужбина, непрекъснато пътувах. Уморих се да пътувам. Вашата страна ме омагьоса. Често копнеех да се установя тук. Най-сетне се поддадох на този копнеж.
— Лош момент сте избрали, защото сега той се кани да ви търси точно тук.
Тя се разплака. Себастиян изпита съчувствие към бегълката.
— Предлагам ви да кажете на Сесил за проблема. Той знае с кого да се свърже, за да ви уреди бърз развод. Със светкавична бързина изпратете документите на вашия съпруг, херцога. Това ще го задоволи.
— А вие как разбрахте за това?
— Той се опита да ме наеме, за да ви намеря. — Гарвана се усмихна заплашително. — Неговото поведение не ми допадна особено.
ЧЕТИРИДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА
— Да ревнувам ли? — попита Маргарет, когато Себастиян отново се присъедини към нея.
— Откъде-накъде? Аха! — възкликна той, когато проследи погледа й.
Тя гледаше как херцогинята на Фелбург влиза в помещението минута след него. Всъщност в гласа й не звучеше ревност, а само любопитство.
— Трябваше да си поговоря с дамата във връзка с една стара история — обясни той. — Моето добро дело за… май за този век.
— За този век, я го виж ти! Толкова рядко ли ти се появяват възможности да вършиш добрини?
— Не.
Маргарет се нацупи и той изпита желание да я прегърне. Тя не беше особено умела със закачките. Опитваше се, но оставаше открита за нападки, които не знаеше как да парира. Разбира се, вероятно с другите се справяше по-добре, отколкото с него. Просто никога не бе имала насреща си противник с неговото особено чувство за хумор.
Щеше да му е мъчно за нея. Мъчително осъзна, че за пръв път ще тъгува не по семейството си или за Джайлс. Тази нахакана млада жена му беше влязла под кожата. Беше свикнал с прямотата, твърдоглавието, непрестанното й бърборене и непредубедения й поглед върху нещата. Маги беше истински бисер. Как само се беше държала при първата им среща, водена от желанието да помогне на някого, когото обича.
Всъщност той от самото начало се възхищаваше на нейните качества, макар че бе твърде ядосан, за да го признае. А привличането помежду им направо го убиваше. Не биваше да се съгласява да отложи пътуването си, за да я придружи на приема. Целия ден едва се удържаше да не отиде при нея. Най-горещото му желание беше да прекара остатъка от отреденото му време в Англия в нейните обятия.
Истината беше, че той нямаше какво да предложи на Маргарет. Удивляваше се, че е стигнал дотук в мислите си, защото така я поставяше в нова категория: жена, която искаше до себе си. Но тя се нуждаеше от стабилност, от мъж, на когото да разчита, който винаги щеше да е на нейно разположение — мъж, какъвто той беше навремето.
— Божичко!
Себастиян проследи погледа й към вратата и застина. Дъглас и Абигейл току-що бяха влезли, хванати ръка за ръка. Маргарет простена. Аби може и да не разговаряше със сина си, но тъй като Дентън беше в Лондон, тя бе направила изключение и бе помолила сина си да я придружи на приема в чест на нейния внук.