— И съм изпълнил много незначителни поръчки, целящи да задоволят алчността или отмъщението на глупави богаташи.
— Зърното е смесено с плява. Просто трябва да го отделиш. Какво те кара да мислиш, че лейди Маргарет ще те отблъсне, ако й предложиш своя живот вместо този, с който е свикнала?
— Казах, че се връщам — защити се Себастиян.
— Но ти се шегуваше за брака й с теб, с истинското ти аз, с човека, който си сега, а не предишния Себастиян. Какво те кара да мислиш, че тя ще ти откаже?
— Какво те кара да мислиш, че няма? Общуването ми с нея беше насила, включително превръщането на брака ни в истински. Тя има много причини да не ме иска за мъж и ако я бях оставил, щеше да ги изреди.
— Навярно защото си забравил да й кажеш, че ти искаш да се ожените? Или погрешно съм разтълкувал нещата? Каза ли й какво изпитваш към нея?
Себастиян пресуши каквото беше останало в чашата му с бренди.
— Добре, Джон. Ти ми даде доста материал за размисъл.
— Между другото — добави Джон, — какво имаше да ти казва Дентън?
— Кога?
— В писмото си.
— Какво писмо?
Джон завъртя очи.
— Трябваше да се досетя, че беше прекалено унесен, за да ме чуеш, когато ти казах, че оставям писмото в стаята ти. Пристигна тази сутрин.
Себастиян отиде да вземе писмото, но остана разочарован от неговото съдържание. Върна се в кухнята и съобщи на Джон с погнуса:
— Потаен, както винаги. Не знам какъв му е проблемът, че избягва всеки директен отговор.
— Добре де, какво ти пише?
Себастиян изсумтя.
— Че ако искам отговори, мога да ги намеря от брата на Жюлиет. Защо Дентън просто не ми даде тези отговори?
— Може би не ги знае — предположи Джон.
Себастиян се сепна и препречете писмото:
Себ,
Нямах представа, че ще си заминеш толкова неочаквано. Трябваше ми време да подредя мислите си. Жюлиет ме беше убедила, че ти си виновникът Това сваляше ореола около главата ти.
Трябваше да ти призная по-рано, че Жюлиет е виновна за произшествията с татко. Той не подозира нищо и се кълне, че те са случайност, а и тя не е казала нищо направо, но го е намекнала. Обеща ми, че ще стане по-лошо, ако се разведа с нея. Но още преди това имаше други неща, с които ме държеше.
Господи, дори сега не събирам смелост да ти кажа. Но нейният брат Пиер Пусен, може и да знае. Тя го хвърли в затвора по някакво изфабрикувано обвинение, защото той се канеше да я спре. Поне непрекъснато ми натяква, че го е направила заради мен. Може би този човек дори не съществува. Може би тази жена говори само лъжи. Вече нищо не знам.
— Всъщност той практически казва, че нищо не знае — отбеляза Себастиян и подаде писмото на Джон. Звучи ми, сякаш Жюлиет го е убедила, че тя стои зад инцидентите с татко, в което въобще не съм сигурен. Тя просто се възползва от тях, за да контролира Дентън.
Джон вдигна поглед от писмото.
— Аха, братът на Жюлиет е в затвора… сега забележката, която градинарят подслушал, придобива смисъл.
— Че се е освободила от брат си заради него и от мен пак заради него ли? Заради него? Хм, може би просто трябва да пребия брат си и да му налея малко здрав разум в главата.
Джон се изсмя:
— Май лорд Дентън е замесен в тази история повече, отколкото предполагахме. Имам чувството, че той иска да разкрие тайната, иначе нямаше да те кара да търсиш брата на Жюлиет, за да получиш отговори. Споменава ли в кой затвор?
Себастиян поклати глава.
— Вероятно и той самият не знае.
— Е, всичко е започнало в Париж, където са се запознали с Жюлиет. Затова може да предположим, че мястото е наблизо. Ще го потърсиш ли?
Себастиян смръщи чело.
— Знаеш ли, името на Жюлиет твърде често се споменава във връзка със странни събития: дуела, внезапното изчезване на сестрата на Маги, произшествията с баща ми. Какъвто и да е планът, той е адски заплетен; много по-сложен, отколкото си го представяхме.
— Причина и следствие — замисли се Джон. — Това, което е започнало като единен план, може да се е разклонило в много посоки.
— Нима е толкова просто?
Джон се изкикоти:
— Вероятно не, но…
Пазачът отвори вратата и раздразнено съобщи:
— Посетител, мосю. Казах му да дойде утре в някой по-приличен час, ама той отказва да си иде. Твърди, че ви познава, но не казва името си.
— Къде е?
Морис посочи с палец зад гърба си:
— Отпред. Просто е удивително колко хора застават на стълбището, все едно пред тях има затворена врата. Мм, на яхния ли мирише’?
— Сипи си, Морис. Аз ще се погрижа за нашия гост.
— Искаш ли да дойда? — обади се Джон. — Половината казват, че те познават, за да се доберат до теб.