— Ако е така, толкова по-лесно ще го пратя по пътя му. Морис, навън има ли лампа, или да взема оттук?
— Оставих фенера си на стъпалата.
Себастиян кимна и тръгна. Лампа не му беше нужна. Нощта бе ясна. Лунната светлина заливаше руините на старото преддверие, през което той трябваше да мине. Сиянието от фенера на Морис беше като морски фар, който осветяваше изпочупената каменна арка, която някога е украсявала входа към замъка.
Мъжът стоеше на стъпалата с гръб към него и чакаше, загледан в лунния пейзаж. Носеше дебел раиран балтон, около врата му бе увит плътен шал, шапката му бе нахлупена ниско.
Мъжът очевидно чу стъпките на Себастиян и се обърна. Себастиян го позна. Не можеше да повярва на очите си.
— Истински съм — увери го мъжът. — От плът и кости.
— А кръв? Хайде да се уверим, че не си привидение — каза Себастиян и заби юмрук в лицето на Джайлс.
ЧЕТИРИДЕСЕТ И ДЕВЕТА ГЛАВА
Себастиян посегна към брендито, докато отново заемаше мястото си на кухненската маса. Отмести чашата и пи направо от бутилката. Не искаше да мисли. Не искаше да знае. Беше толкова близо до всякаква загуба на човечност, че и най-дребното нещо можеше да преобърне нещата.
Джон любопитно гледаше човека, когото Себастиян беше домъкнал и стоварил на земята.
— Да го събудя ли? — попита той.
— Ако искаш да наблюдаваш как извършвам хладнокръвно убийство, давай.
Джон изненадано се вторачи в господаря си.
— Господи, какво ти е направил този човек?
— Обърни го по гръб.
Джон изпълни нареждането и отстъпи назад с ужасено ахване.
— Охо, изглежда досущ като… така де, приликата е смущаваща. Не знаех, че лорд Уимис е имал друг син. Може би копеле?
— Не.
— Но приликата е очевидна!
— Защото не е прилика.
— Но… — Джон не довърши изречението си, понеже бе стигнал до единствения възможен извод. — Не вярвам в призраци — решително поклати глава.
— Нито пък аз.
— Но нали го уби!
— Да, и ще го убия втори път, веднага щом се събуди.
— Ще ти помогна! — рече Джон. — Като си помисля за трагичните последствия, резултат на неговата смърт…е, просто умът ми не го побира. Между другото, какво ще го правиш?
— Той винаги е бил страхотен стрелец, но никога не го е бивало с юмруците — отвратено изрече Себастиян. — Бих могъл да го поваля с перце.
— Не е точно така — възпротиви се Джайлс, който се повдигна на лакът и опипа челюстта си. — Много ме бива да издържам на юмруци, но не и от теб. Нали ще ме оставиш да ти обясня всичко, преди да ме убиеш?
— По всяка вероятност — не. Едно обяснение преди единайсет години щеше да е добре дошло. Сега нищо не би могло да оправдае…
— Щяха да го убият! — прекъсна го Джайлс. — Когато се появи в Париж, животът му вече бе в опасност.
— Кой?
— Моят баща. За Бога, Себ, нямах представа докъде е затънал с проклетия хазарт. Беше ни докарал до просешка тояга! Нямахме пукната пара.
— Гръм и мълнии! — изръмжа Себастиян. — Започни отначало.
Джайлс кимна и с усилие се изправи. Годините не го бяха пощадили. Кестенявата му коса се беше прошарила. Загорялото му лице напомняше на сбръчкан пергамент. В него бе останало много малко от аристократа.
— Мога ли да седна? — попита той и посочи свободните столове до масата.
— Много напираш да се добереш до мен.
— Точно така — съгласи се Джайлс и започна да крачи. — Откъде да започна?
— Ти вече започна.
— Много добре. Двамата с Дентън бяхме в Париж. Беше последната седмица от нашата обиколка. Пътуването не му харесваше и през повечето време беше пиян. Бе пълнолетен, но фактът, че е само втори син, страшно го потискаше.
— Ако твърдиш, че брат ми стои зад всичко това…
— Не — побърза да отрече Джайлс.
— Придържай се към фактите, защото само тях държа да чуя.
— Вечеряхме в нашия хотел. Семейство Пусен, брат и сестра, се хранеше на съседната маса. Постепенно четиримата подхванахме разговор. Братът, Пиер, не остана дълго, но не настоя сестра му да се качи горе с него, което ме накара да заподозра, че макар да се представят за френски аристократи и да са облечени като такива, всъщност са самозванци. Както и да е, щом Пиер си тръгна, Жюлиет започна да флиртува с Дентън просто скандално. Той бе твърде пиян, за да го забележи. Накрая двамата заедно се качиха в неговата стая.
— Защо не ги спря?
— За какво да ги спирам? Направих си извода, че тя е курва от висока класа, която ще му струва няколко лири, не няколко пенита. Дентън така се беше вкиснал, че малко забавление щеше да му се отрази добре. Беше красива. Прекара нощта с него.