Помнеше истеричните ридания на Фелисити и пронизителните писъци на майка й, чуваше тихия, едва доловим плач на Ан. Никога нямаше да забрави този звук.
— Къде е тя? — надменно попита той. Не можеше да произнесе думите „моята съпруга“.
— Нейно благородие е при гостите в златния салон — отговори Бенет.
Дом си я представи в морскосинята й рокля със затворено деколте и с навити около тила плитки. Ръцете му затрепериха и той ги пъхна в джобовете на износеното си ловджийско сако.
— Бенет, ти не си разбрал правилно. На мадам и през ум не би й минало да не ме допусне в собствената ми къща. Моля те, отвори вратата.
Бенет беше мрачен.
— Нейно благородие беше категорична, милорд. При никакви обстоятелства не бива да влизате в къщата. Не мога.
Дом не можеше да повярва на ушите си. Нима Ан се беше променила? Невъзможно.
— Разбира се, че можеш. Трябва просто да хванеш дръжката на вратата и да я дръпнеш. — Тонът му стана заплашителен. — Аз съм маркизът. Драго ми е да видя, че си лоялен към мадам, но аз съм неин съпруг и господар. Аз съм и твой господар, Бенет.
Бенет отново пребледня като платно.
— Съжалявам, сър — прегракнало каза той. Потта вече се стичаше по челото му.
Дом трябваше да положи огромни усилия, за да сдържи гнева си. Не беше лесна задача.
— Бенет, да не би да искаш да бъдеш уволнен? — Това беше блъф; Дом никога нямаше да освободи своя верен иконом.
— Не — прошепна Бенет.
— Тогава отвори вратата. — Той пристъпи напред, но Бенет препречи пътя му.
Преди Дом да успее да реагира на изненадващата му упоритост, зад Бенет внезапно се появи самата Ан. Погледите им веднага се срещнаха.
Дом се вцепени и в миг забрави настоящия си проблем. Беше минало толкова време.
Докато се взираше в жена си, в главата му нахлуха образи. Ан, която му се усмихва — разтреперана, изпълнена с обожание, тъй безнадеждно и явно влюбена в него; Ан, която тръпне, премаляла от страст върху ложето от трева, докато той се навежда над нея.
Беше се вцепенил, но Ан не. С блеснали от ярост сини очи тя избута грубо Бенет и затръшна вратата под носа на съпруга си.
Миг по-късно отвътре се чу изщракването на резето.
Дом беше шокиран. И слисан. И бесен. Той сграбчи дръжката на вратата и я разтърси.
— Ан!
Иззад дебелата дъбова врата долетя приглушеният глас на Ан.
— Не си добре дошъл тук.
Дом занемя. Опитваше се да се съвземе от гледката, която бе видял току-що — Ан изглеждаше изумително и не носеше ученическа рокля, нито плитки — и от невероятния факт, че се бе осмелила да го заключи вън от собствения му дом. Ан се беше променила. Беше пораснала. Вече не беше седемнадесетгодишно дете. Но да го заключва отвън? Това бе твърде детинска постъпка.
— Отвори тази врата! — каза той с подчертано строг глас.
— Не.
— Ан, това е моят дом. Отвори вратата. — След като не получи отговор, Дом каза съвсем тихо: — Аз съм маркизът.
— Връщай се в своята лондонска къща — отвърна тя пресипнало. — Връщай се при любовницата си.
Дом се вторачи в тежката кафява врата. В първия миг реши, че не е чул добре.
Съпругите не говореха по този начин. Нито пък заключваха вратите под носа на господарите си.
Ругаейки ядосано, той заблъска по вратата, но бързо се отказа от тази идея. Резето беше спуснато и очевидно докато Ан стоеше вътре като часовой, Бенет нямаше да отвори.
Дом се обърна кръгом, слезе по стълбите и се отправи към страничната стена на къщата. Вървеше към един отворен прозорец, но от вътрешната страна към него вървеше и Ан. Той забави крачка. Не можеше да откъсне очи от нея. Господи, колко се бе променила! Ан обаче не забави крачка. А стигна до прозореца първа и го затвори с трясък.
Дом се съвзе бързо, но когато стигна до следващия прозорец, се оказа, че Ан отново го е изпреварила. Погледът, който му отправи, бе повече от красноречив. Казваше му да върви по дяволите и да не се връща оттам.
Дом отвърна на погледа й. Беше приел предизвикателството. Нямаше нужда да бърза — така или иначе щеше да победи. Тя не можеше да му попречи да влезе в къщата. Каквото и да пожелаеше да стори, тя не можеше да го спре.
Погледът му се плъзна по нея, за да я проучи добре. Все още беше дребна, слаба жена. Но тялото й, някога кокалесто, сега бе красиво заоблено. Преди време очите й бяха изглеждали прекалено големи, а сега пасваха съвършено на овалното й лице. Още преди четири години Дом бе убеден, че Ан ще се превърне в изумителна жена. Беше се оказал прав.