Погледът му се върна на очите й. Бяха сияйно сини. Очевидно му беше ядосана, но колкото по-дълго я гледаше, толкова повече се изчервяваше лицето й. В този кратък момент Дом със задоволство разбра, че Ан в крайна сметка не е напълно безразлична към него като мъж. Разбира се, този път той нямаше да припари до нея, каквото и да стореше тя.
Ан стисна юмруци.
— Махай се! — произнесе беззвучно тя през стъклото.
Дом постави небрежно ръце на хълбоците си. Усмивката му не вещаеше нищо добро.
— Отвори прозореца, Ан — тихо каза той. Знаеше, че тя разбира думите му съвсем точно, въпреки че не можеше да ги чуе.
Ан поклати глава.
— Не.
Дом се усмихна заплашително. Ан отстъпи назад е разширени от уплаха очи. Той бързо се отправи към френските прозорци, които бяха отворени, но Ан беше на по-малко разстояние от тях, а и желанието й да се добере първа бе далеч по-силно. Когато Дом стигна до тях, те вече бяха затворени, но това не го впечатли. Той се обърна към Ан. Задоволството й беше очевидно… но също толкова очевиден бе и растящият й страх. Най-после бе проумяла, че Дом играе тази игра, за да я спечели. Той се усмихна горчиво и вдигна крак. Ан замръзна на мястото си. Дом ритна стъклото.
То се строши на парчета, които се посипаха по крака му и паднаха на пода. Ан изпищя. С още няколко ритника Дом изби стъклата, които бяха останали закрепени към рамката. Бърз като змия, той се протегна, сграбчи Ан за китката и я дръпна към себе си. Сега двамата стояха лице в лице, очи в очи.
Ан дори не направи опит да се отдръпне. Просто се взря в него.
— Не можеш да победиш, Ан, не и мен — промълви Дом. Сетне я пусна. Не искаше да я докосва, да я държи — нито за секунда. Нямаше вяра на себе си дори сега, когато бе твърдо решен да стои настрана от нея.
— Виж какво направи! — извика тя.
— Да, наистина — хладно каза Дом. Но съвсем не усещаше хлад. Сърцето му пулсираше лудо. Все още чувстваше гърдите й, притиснати до него. Намръщен, той протегна ръка през разтрошения прозорец, завъртя дръжката и го отвори с крак. После пристъпи в дома си. Ан стоеше като вкаменена, с ококорени, вперени в лицето му очи.
Внезапно Дом осъзна, че наоколо цари пълна тишина и че са сами в стаята. Съвсем сами. Последните четири години сякаш се стопиха. Сърцето му заби болезнено. В този момент той разбра истинската причина, поради която я бе изоставил. Истинската причина не беше нито чувството за вина, нито гневът. Нямаше нищо общо със семейството му. Беше свързана изцяло с нея… и с него. Истинската причина беше страхът.
Той се страхуваше от себе си — от властта, която имаше над него тази жена.
Дом пъхна ръце в джобовете си. Нервно.
— Здравей, Ан.
Малките й гърди се надигаха учестено. Очите й блестяха.
— Здравей, Дом.
Искаше да й се извини за всичко, което й бе причинил. Но не смееше.
— Изглеждаш добре — каза колебливо той накрая. — Как си?
Тя вирна войнствено брадичка.
— Добре съм, благодаря. — Тонът й не беше нито любезен, нито овладян, за разлика от неговия. — Колко мило от твоя страна да се отбиеш, Дом.
Вече не заеква смутено, когато говори с мен, осъзна той.
— Несъмнено си ме очаквала.
— Не. Не те очаквах. Когато става въпрос за теб, не мога да бъда сигурна в нищо — каза тя.
Дом усети, че се изчервява. Разбираше намека й. Не можеше да я вини, но все пак беше ядосан.
— Никога не бих пропуснал погребението на баща си.
Ан погледна към ботушите му за езда.
— Нима? Сигурен ли си, че не си се отбил просто ей така, на път за конните състезания?
— Не е нужно да се обличам в черни дрехи, за да скърбя за кончината на баща си, Ан. Бях в Париж, когато получих съобщението за болестта му. Дойдох възможно най-бързо.
— Е, надявам се пътуването да си е струвало — жлъчно каза тя.
Дом се запита дали тя знае за новата му метреса, една френска актриса. Надяваше се, че не.
— Изглеждаш ядосана, Ан.
— Не съм ядосана — бързо отвърна Ан. — Защо да съм ядосана?
Очите му се присвиха.
— Едва ли има от какво да се оплакваш. Осигурил съм те щедро, а и слугите определено са ти предани. Няма причина да ми се сърдиш.
— Разбира се, че няма — извика тя и скръсти ръце. — В края на краищата всяка жена копнее да бъде прелъстена от мъжа на своите мечти и след това да бъде изоставена!
— Аз се ожених за теб. Един ден ти ще бъдеш моята херцогиня.
Ан се засмя, задавена от сълзи.
— Каква съм късметлийка!
— Съжалявам, ако съм те наранил. Намеренията ми не бяха такива.