— А какви бяха намеренията ти, Дом?
Предизвикваше го, а той и без това се чувстваше ужасно.
— Намеренията ми бяха да се оженя за Фелисити, както желаеше моето семейство. Какви бяха твоите намерения?
Тя почервеня и се извърна. Дом обаче се протегна и я завъртя обратно към себе си. Сетне бързо я пусна.
— Няма защо да се тревожиш — каза той.
Погледът й беше пълен с недоверие.
— Няма да остана дълго. Няма да се меся в живота ти. Нищо няма да се промени.
— Чудесно — отвърна Ан и отново му обърна гръб. — Защото аз не възнамерявам да ти позволя да се намесиш в живота ми. — С тези думи тя излетя от стаята.
Дом остана загледан след нея.
Гостите се бяха събрали в салона. Когато Дом влезе, главите на всички се обърнаха към него. Погледът му веднага откри Ан, която стоеше в дъното на салона със своя братовчед Патрик. Патрик бе хубав русокос мъж и Дом нямаше как да не забележи, че двамата изглеждат доста добре заедно. Той отклони поглед встрани.
Майка му беше обградена от гости. Дори да бе забелязала появата му, не го показваше с нищо. Дом се поколеба. Искаше да отиде първо при нея, но не му си щеше да прекъсва разговора й.
Викарият спаси положението. Той сграбчи ръката на Дом и я разтърси.
— Милорд, толкова е хубаво да ви видя отново, но толкова съжалявам, че това става при такива ужасни обстоятелства!
Дом кимна. Отдалеч се виждаше, че викарият е напълно пиян. Върхът на носа му бе яркочервен. Слугите щедро сипваха на гостите шери — предпочитаното питие преди обяд.
— Благодаря ви, господин Олмър.
— Сега вече ще останете ли? Сигурно ще останете и ще се заемете с управлението на това прекрасно имение! Не че съпругата ви не се справя добре, разбира се…
— Няма да остана — прекъсна го Дом с равен глас. Но беше чул достатъчно. Този човек определено бе пиян и нямаше представа какви ги говори. Ан не би могла да се занимава с управлението на имението. Погледът му се стрелна над тълпата към нея. Ан го гледаше, но когато очите им се срещнаха, тя мигновено се извърна. Патрик продължаваше да стои до нея.
Дом въздъхна. Беше прекалено напрегнат.
— Дом, как си? — извика женски глас.
Той трепна и се обърна, за да се озове очи в очи с Фелисити. Беше хубава както винаги и както винаги бе застанала толкова близо до него, че пищната й гръд докосваше ръката му. За да избегне допира й, Дом се отмести леко назад.
— Не знаех, че ще идваш в провинцията, Фелисити — каза той. Усмивката й бе изкусителна.
— Как бих могла да пропусна погребението на баща ти, Дом? — тя постави облечената си в ръкавица длан върху неговата и я стисна леко. Палецът й погали ръкава му. — Толкова съжалявам, Дом.
След смъртта на съпруга й преди две години Фелисити бе започнала да го преследва навсякъде, където пътищата им се срещаха, което слава Богу не се случваше често. Дом вече се беше научил да я отблъсква, без да проявява прекалена грубост. Сега обаче тя се държеше дръзко в собствения му дом — пред собствените му гости, пред собствената му съпруга. Хората го зяпаха любопитно. Той погледна към Ан. Тя също го наблюдаваше и изгледаше необичайно бледа.
Дом изруга наум и се отдръпна от Фелисити. Не му се щеше да става център на още един скандал.
— Благодаря ти, че си пропътувала целия този път само за да ми поднесеш своите съболезнования — измърмори той.
Клепките й затрептяха.
— За мен това не бе никакъв проблем. Несъмнено знаеш това, Дом. Несъмнено знаеш, че бих сторила всичко, което пожелаеш. Желаеш ли нещо от мен?
Думите й го раздразниха.
— Моите желания са малко и скромни — каза той уклончиво, обърна се… и се намери лице в лице с майка си.
Очите й блестяха тревожно. Със своята бяла кожа, руси коси и дребна, изящна фигура Кларис все още беше невероятна жена. Чертите й бяха съвършени и аристократични.
Тя погледна встрани, но Фелисити вече се беше изпарила. На лицето й се изписа облекчение. Подаде бузата на сина си за целувка. Дом с готовност се наведе към нея, но само доближи устни до лицето й, без да го докосва.
— Майко… — Той се поколеба. — Добре ли си?
Устните й потрепериха.
— Как бих могла да съм добре? Филип е мъртъв.
— Съжалявам.
— Наистина ли? — Тя го изгледа изпитателно, мачкайки кърпичката, която стискаше в ръка. — Може би. Но не можеш да ме виниш за това, че съм изненадана. Та ти почти не го познаваше.
— Самият аз съм доста изненадан — мрачно каза Дом.
— Защо и тя е тук? — Кларис гледаше Фелисити Колинс-Рийд.
Дом също погледна към нея.
— Очевидно е, че е дошла да отдаде последна почит на баща ми.