— Не съм искала да получа Уейвърли Хол — каза Ан с отпаднал глас. — Бях не по-малко изненадана от останалите, когато Ръдърфорд огласи завета си след смъртта на Филип. — Тя се поколеба. — Освен това бях влюбена в Дом, когато се оженихме. Трябва да ми повярвате.
Кларис се засмя горчиво.
— Ти искаше да бъдеш херцогиня, за Бога! Е, един ден наистина ще осъществиш тази своя амбиция!
— Не е вярно — поклати глава Ан. Беше искала да бъде обичана, нищо повече.
— Ти си планирала всичко, Ан. Сега сигурно ще ми кажеш, че не ти си изпратила на Дом онази бележка, която го отведе в градината в онази нощ.
Ан я зяпна смаяно. Нямаше никаква бележка.
— Не съм го подмамила в градината с бележка.
Кларис не й обърна внимание. Навярно дори не я чу. Беше взела котката в ръце и я притисна толкова силно към гърдите си, че животното измяука пронизително. Кларис му позволи да скочи на земята и да побегне.
— Дом възнамерява да си замине утре.
Сърцето на Ан спря. Миг по-късно заби в бесен ритъм.
— Утре?
— Да, утре. Преди четири години ти го прокуди оттук, и ето че сега отново правиш същото! При положение, че ти си тази, която би трябвало да си отиде. — Кларис присви очи. — Навярно се гордееш със себе си.
Ан искаше Дом да си замине. Възнамеряваше да го накара да си замине. Но й прималя.
— Наистина желая той да си отиде. Невъзможно е да остане тук… с мен.
— Това е неговият дом, независимо от онзи чудовищен завет. Може би ще успея да убедя Доминик да остане.
Очите на Ан се разшириха от ужас. Сърцето й затуптя още по-силно.
— Не! Няма да го позволя!
— Наистина ли смяташ, че можеш да нареждаш на сина ми какво да прави?
Ан се поколеба. Устата й бе пресъхнала. Не отвърна нищо.
Ан остана много разстроена от сблъсъка с Кларис. До този момент не бе осъзнавала колко силна враждебност изпитва свекърва й към нея. И въпреки това не можеше да не я съжалява; разбираше как се чувства Кларис, след като съпругът й току-що бе починал, и знаеше, че заслужава състрадание.
Дом щеше да си отиде утре, освен ако майка му не го убедеше да остане. След срещата с Кларис — макар и не само заради нея — Ан повече от всякога бе твърда в решението си. Той нямаше да остане в нейния дом. Сам се бе отказал от своите права по отношение на нея, и то още преди много време.
И все пак отговорността за имението Уейвърли Хол продължаваше да лежи върху Дом. Вярно, че в завещанието като негова господарка се сочеше Ан, но това означаваше само, че един ден тя ще стане собственица на къщата. Самото имение винаги щеше да принадлежи на Дом и на неговите наследници — ако той все пак решеше да признае някое от незаконните си деца. Но Ан се занимаваше с управлението на имението сама. Филип бе негов господар само на книга и тя се надяваше Дом да не е по-различен от баща си. Ала не можеше да бъде сигурна. Дали той щеше да назначи управител? Надяваше се, че не.
Измъчваха я много въпроси. Но по-важно от всичко бе това, че беше чакала четири безкрайно дълги години, за да се изясни веднъж завинаги със своя съпруг.
Господарският апартамент се намираше на долния етаж в западното крило на къщата. Доскоро в него бе живял Филип, сега принадлежеше на Дом. С изопнати до крайност нерви Ан бързо прекоси фоайето и се отправи натам — преди да е размислила, преди да е изтичала в собствената си стая и да е заключила вратата зад гърба си.
Пред голямата двойна врата от лъскав махагон тя се спря. Сърцето й пулсираше лудо. Тялото й гореше. Знаеше, че е пълно безумие да влезе сама в бърлогата на лъва.
Но той си заминаваше утре.
А в главата й имаше въпроси, които я изгаряха.
Въпреки това Ан все още се колебаеше. Устата й беше пресъхнала. Преди обаче да успее да реши дали да почука или да се обърне и да се прибере в стаята си, вратата рязко се разтвори. На прага стоеше Дом и я пронизваше с кехлибарения си взор.
Ан замръзна на мястото си.
Погледът му се плъзна към устните й, сетне бързо се върна на очите й.
— Чух стъпките ти — каза той. — Искаш да говориш с мен? — Тонът му беше напълно официален.
Ан кимна.
— Майка ти ми каза, че утре си тръгваш. В такъв случай наистина има за какво да поговорим.
Кестенявите му вежди се извиха въпросително.
— Нима? Струва ми се, че единственото, което те интересува, е да си замина колкото може по-рано.