Тя изправи решително рамене.
— Да, бих искала да знам кога заминаваш.
Дом направи крачка встрани.
— Влез, Ан.
Ан преглътна и мина покрай него, усещайки как роклята й докосва бедрата му. Сърцето й биеше още по-силно. Никога досега не беше влизала в господарския апартамент, но и никога не й се беше налагало. До скоро в него бе живял Филип, сега принадлежеше на Дом.
Никога не бе влизала в мъжко жилище.
В средата на салона тя се спря и скръсти отбранително ръце пред гърдите си, като внимаваше да не поглежда надясно, където иззад една отворена врата се виждаше част от спалнята на Дом.
Вместо това Ан реши да разгледа салона. Подът бе покрит със златист килим. Позлатени орнаменти украсяваха бледоморавия таван. Стените бяха облицовани в златист брокат на червени и кафяви райета, между които се вплитаха малки зелени листенца. Мебелите бяха в различни нюанси на червено, кафяво и бакърено, а полицата над камината имаше топъл, теракотен цвят.
Едната стена бе заета изцяло от огромен прозорец, през който се разкриваше умопомрачителна гледка. Точно под него се намираха падините на имението, а зад тях бяха смарагдовозелените поляни, които се простираха до гъсто залесения парк. В средата му проблясваха водите на езерото, а над тъмните корони на дърветата се виждаха неясните очертания на полуразрушената нормандска кула, издигната на малкия остров. Верига от стръмни хълмове опасваше хоризонта зад парка. Над тях беше смрачаващото се небе, на което вече се бяха появили две ярки звезди.
— Ще пийнеш ли нещо?
Дъхът на Дом погъделичка тила й толкова внезапно, че Ан подскочи и се обърна рязко. Беше застанал тъй близо, че полите й докосваха глезените му. И бе само по риза.
— Н-не. Да.
Той се усмихна многозначително и се обърна. Панталоните прекрасно очертаваха мускулестото му тяло, но Ан отмести поглед и си каза, че не е забелязала. След миг Дом се върна, подаде й чаша шери и отпи от своята, вперил очи в нея.
Ан усети, че лицето й поруменява и побърза да седне на едно канапе е червена тапицерия с индийски мотиви. После отпи глътка шери.
— Току-що разговарях с майка ти — поде тя и… млъкна. Чак сега й бе хрумнало, че Дом може да не знае. Че може би все още не е научил какво е сторил Ръдърфорд. Да, Ан искаше да му отмъсти, но в никакъв случай не желаеше тъкмо тя да му съобщава, че не той е господар на къщата. Това щеше да го огорчи. Меко казано.
Дом приседна на облегалката на дивана и отново отпи от чашата си.
— Защо си толкова изнервена, Ан?
— Не съм изнервена!
Той се усмихна развеселено.
— Ти си моя жена, макар и само на книга. Няма нищо нередно в това, че си тук, в моя апартамент.
Ан се изправи толкова рязко, че шерито се разплиска по ръката й. Нима смущението й бе тъй очевидно? Беше направила грешка, като дойде да говори с Дом в покоите му. Мястото бе твърде интимно, твърде смущаващо. И твърде болезнено й напомняше за някогашните й глупави мечти.
— Дойдох тук единствено с намерението да обсъдим управлението на имението — каза хладно тя.
— Нима? Какво толкова има да му се обсъжда?
— Нямаме управител. Господин Харви ни мамеше и присвояваше пари, заради което бе уволнен преди година. С одобрението на баща ти.
Дом се взря в нея.
— Как тогава е било управлявано имението, след като нямаме управител от цяла година? Да не би да се е управлявало само?
Ан започна да се изчервява. Знаеше, че не подобава на една изискана дама да се занимава със сметки и да надзирава имение. В селото тези й занимания бяха непресъхващ извор на приказки и весели подмятания.
— Не се е управлявало само — отговори тя. — Аз се заех с управлението му, замествайки баща ти и управителя.
— Наистина? — попита той, без дори да мигне.
Лицето й се изчерви още по-силно.
— Дядо ти знае това и, разбира се, ми оказва огромна помощ. Филип не го беше грижа. Мисля, че дори се радваше, задето най-после се освободи от отговорността за имението.
Дом остави питието си.
— Това е много интересно. Значи викарият не е бил толкова пиян, колкото си мислех.
Тя се взря в него объркано. Не разбираше нито думите му, нито погледа му.
— К-какво смяташ да правиш?
Той продължаваше да я гледа.
— Смятам да те целуна.
За неин ужас в следващия миг Дом я сграбчи за раменете и я притегли към себе си.
— Трябва да съм бил луд, за да не се върна цели четири години — промълви той. — Напълно луд.
Ан се вцепени, обзета от недоверие… и от внезапно лудо, трескаво желание.
Дом я придърпа още по-близо. Коленете им се допряха. Гърдите й докоснаха неговите.