— Бях си обещал нещо — каза той без усмивка. В очите му пламтеше огън. — Но не мога да го изпълня. Бих бил безумец, ако го изпълня.
— Не! — възкликна тя, най-после възвърнала способността си да говори при спомена за миналото и за неговото предателство. — Какво правиш? — В тона й се прокраднаха панически нотки. — Не можеш!
— Естествено, че мога — спокойно заяви той. — Аз съм ти съпруг. — Ръката му се плъзна около кръста й и преди Ан да успее да се възпротиви, беше притисната към гърдите му, а устните му се впиха в нейните.
Сърцето й затуптя като обезумяло, макар вътре в нея един глас да крещеше отчаяно, че не бива. Нямаше доверие на този мъж. Никога вече нямаше да му има доверие.
Но от толкова време не беше докосвана, прегръщана, целувана!
А Дом бе толкова силен, горещ, мъжествен. Устните му светкавично разтвориха нейните, езикът му се стрелна в устата й — търсещ, настойчив. Ан вкопчи пръсти в раменете му. Всичко наоколо сякаш изчезна. Съществуваха само слетите им устни, слетите им тела.
Дом продължаваше да я целува, притискайки тялото й назад над ръката си. Незнайно как твърдото му, мускулесто бедро се бе озовало между краката й и интимността на този допир беше едновременно шокираща и омагьосваща. Ан не можеше дори да диша. В гърдите й се надигаше безумно желание, което заплашваше да я погълне цяла. Тя изстена. Устните на Дом бяха жадни, ненаситни, неумолими. Миналото бе забравено.
Той се откъсна от нея и се взря в лицето й с изумени очи.
— Господи!
После погледът му се стрелна към вратата на спалнята.
Ан бе останала без дъх, цялото й тяло трепереше. Но беше видяла посоката на погледа му и… разбираше напълно за какво мисли. Още по-лошо — тя мислеше за същото.
— Ан… — дрезгаво каза Дом.
За момент Ан остана неподвижна. Сърцето й затуптя двойно по-бързо. Част от нея копнееше да откликне на неговия зов. Искаше й се да извика, да се хвърли в обятията му и да му се отдаде с цялата страст, на която бе способна. Но този мъж я беше изоставил. Внезапно спомените нахлуха отново в съзнанието й, по-живи от всякога.
Тя се отдръпна рязко.
— Недей!
Той трепна.
Ан вдигна отбранително ръце.
— Не ме докосвай пак! — Беше напълно искрена.
В продължение на няколко дълги, изпълнени с напрежение мига Дом я гледаше втренчено. Огънят в очите му постепенно утихна, а самата Ан успя да възвърне значителна част от здравия си разум.
— Ти си моя съпруга. — Той сви рамене. — Няма да настъпи краят на света, ако спиш с мен.
— Ще настъпи краят на моя свят! — извика тя. — А и аз съвсем не съм ти съпруга!
Усмивката му беше подигравателна.
— Ти си маркиза Уейвърли, нали, Ан? Това несъмнено те прави моя съпруга.
— Върви по дяволите!
Дом трепна. Сетне очите му се присвиха и станаха още по-студени.
— Наистина ли ме мразиш толкова много? — попита бавно той.
Ан сви устни. Наистина ли го мразеше? Не можеше да избяга от неговия настойчив златист поглед. Мразеше ли го наистина? Някога го бе обичала с цялото си сърце и цялата си душа.
— Ан?
— Изпитвам неприязън към теб.
— Разбирам. — Дом взе чашата си и след като отпи голяма глътка от питието си, отново я погледна. — Преди малко не изпитваше нищо подобно.
— Грешиш — процеди през зъби тя.
— О, не, мадам, знам кога една жена ме желае.
Ако чашата с шери беше в ръката й, Ан вероятна щеше да я плисне в лицето му.
— Ти не ме възприемаш сериозно — яростно каза тя. — Никога не си ме възприемал.
— Сега ти грешиш — тихо отвърна Дом. Лицето му беше напрегнато. — Възприемам те много, много сериозно — много повече, отколкото би могла да си представиш.
Двамата впериха очи един в друг.
— Какво означава това?
Той сви рамене и извърна глава. Изражението му бе каменно, неразгадаемо.
Но Ан трябваше да узнае. Тъкмо това бе истинската причина да дойде при него.
— Кажи ми защо — настоя тя, като се доближи до него и го дръпна за ръкава, разплисквайки уискито от чашата му. — Дом, защо се люби с мен в градината в онази нощ?
Дом се засмя горчиво.
— Това е най-глупавият въпрос, който съм чувал някога. — Погледът му беше остър като бръснач. — Бях си загубил ума, Ан. Напълно.
Ан се взря в очите му. За нея това не беше отговор. Не беше разбираем отговор.
— Ти ме направи за смях — прошепна накрая тя, неспособна да скрие болката в гласа си. — А аз бях толкова влюбена в теб.
— Съжалявам.
— Не ти вярвам.
Той докосна брадичката й. Ан не помръдна.