— Никой не може да ти се присмива, Ан. Ти си красива, сърдечна жена. Изискана и елегантна дама.
— Не е вярно. Дори днес всички ми се присмиваха. Особено докато ти флиртуваше с Фелисити.
— Не съм флиртувал с нея.
Ан му обърна гръб. Нямаше смисъл да стои повече тук. Но Дом я сграбчи за рамото и я завъртя обратно към себе си.
— Защо не ми зададеш въпроса, който наистина те вълнува?
Тя се поколеба. Сърцето се блъскаше в гърдите и като в клетка. Този въпрос я изгаряше от четири безкрайни години.
— Защото се страхувам от отговора ти.
Той не каза нищо. Тогава Ан замахна и стовари юмрук върху коравата му гръд. Дом не трепна. Тя го удари отново.
— Върви по дяволите! Върви по дяволите! Защо ме изостави? Защо?
Съжаление се прокрадна в погледа му, в тона му.
— Защото бях глупак.
Ан дори не го чу. Думите се изсипаха от устата й като порой.
— Как можа да ми причиниш това? Как можа да ме изоставиш? Още на сутринта след първата ни брачна нощ! Как можа!
— Съжалявам — прошепна той.
— Чаках те да се върнеш — извика Ан. По бузите й се търкулнаха сълзи, но тя ядно ги изтри с длан. — Чаках и чаках — година след година! Върви по дяволите, Доминик!
— Съжалявам, Ан, много повече, отколкото би могла да си представиш.
— Вече е твърде късно — изкрещя Ан.
Дом се извърна, отиде до прозореца и се загледа през него.
— Да — съгласи се той след дълго мълчание. — Да, по дяволите, вече е твърде късно.
4
Ан впери поглед в него. Навън се бе спуснала нощ. По небето блещукаха звезди, но долу, над поляните, беше паднала мъгла. Скоро къщата щеше да бъде обвита в бялата й пелена и да остане невидима за любопитните хорски очи.
Цялото й същество се изпълни с мъка и съжаление.
— Най-добре ще е да си заминеш утре — каза тя накрая. — Веднага щом прочетат завещанието на баща ти.
Не биваше да изпитва болка. Но я болеше. Той не се обърна, нито й отговори.
— Ще си тръгнеш ли утре? — събра сили да попита Ан.
Дом трепна и се извърна с лице към нея. Чертите му бяха изопнати.
— Какво ще направиш, ако ти кажа, че съм променил намеренията си, Ан?
Очите й се разшириха.
— Какво имаш предвид?
— Може би не желая да си тръгвам.
Ан загуби ума и дума. В гърдите й се надигна паника. Никога нямаше да се получи. Да обитават една и съща къща. Да се преструват на съпрузи. Да живеят заедно.
Дом беше човек на удоволствията. Неизменно беше обграден от най-големите красавици. Дори ако Ан успееше да се примири с мисълта да живее с него, никога нямаше да преживее да го вижда всеки ден и да знае за многобройните му авантюри.
— Искам да заминеш — каза тя, когато най-после си възвърна способността да говори. — Не можеш да останеш тук.
Погледът му беше тежък, пронизващ.
— Да, ти беше повече от ясна. Но може би моите желания са се променили.
— Не ме интересуват твоите желания! — извика Ан. Доловила истеричната нотка в гласа си, тя се помъчи да се овладее. — И за двама ни ще е по-добре, ако си тръгнеш незабавно.
Усмивката му я накара да се вцепени.
— От какво се страхуваш толкова, Ан?
— Не се страхувам от теб, ако намекваш това!
Дом скръсти ръце и се взря в нея замислено.
— Ще остана. Поне за известно време.
— Майка ти ли те накара да вземеш това решение?
— Не. — Гледаше я изпитателно. — Очевидно тук има доста неща, които трябва да свърша — включително да наема нов управител и да си възвърна предаността на Бенет и на прислугата. — Тонът му бе развеселен.
— Не — каза Ан. Трепереше. — Ти не си добре дошъл тук.
— Нужно ли е да ти напомням, че тази къща е моя? Не можеш да ми наредиш да си тръгна. Освен това, Ан — продължи той с прелъстителна усмивка, — ти също ми принадлежиш по закон — независимо дали се смяташ за моя съпруга или не.
— Не — промълви тя. Сърцето й биеше неудържимо. — Не.
— Не ли? — присмехулно попита Дом. — Това на средния ти пръст не е ли венчална халка?
— Не отричам това. Много добре знам, че съм твоя съпруга, въпреки че ти и аз не сме се виждали от деня на сватбата си, от който изминаха четири години.
Очите му се присвиха.
— Ако целиш да се почувствам виновен, успяваш.
— Нямам подобни намерения.
— Тогава какво се опитваш да ми кажеш?
— Не! Става въпрос само за къщата. Така е според завещанието на дядо ти — аз съм нейна единствена собственица.
Лицето му се изкриви от гняв.
— Никога не съм чувал за подобно нещо. Това е абсурд. Уейвърли Хол принадлежеше на баща ми. Кой би я дал на теб, моята жена? Не ти вярвам!