Гордостта също беше семейна черта в рода Сейнт Джордж. Дом се изправи и се отдалечи, за да напълни отново чашите с алкохол — този път и за двама им — и за да даде на дядо си възможност да се съвземе. Когато се обърна към него, херцогът вече седеше с изправен гръб и ако и да бе плакал, по лицето му нямаше и следа от сълзи, като изключим подутите му, зачервени очи.
Дом отиде до него и му подаде едната чаша.
— Не мога да повярвам, че наистина е мъртъв.
— Понякога смъртта идва изневиделица — дрезгаво каза Ръдърфорд. — Защо не се прибра по-рано?
— Бях в Париж. Дойдох възможно най-бързо.
— Господи, иска ми се да се бе прибрал у дома при по-различни обстоятелства, Дом!
— На мен също ми се иска да беше така.
— Нямаше те прекалено дълго — каза Ръдърфорд.
Дом стисна челюст.
— Бях много зает. Занимавам се с управлението на четири имения. За разлика от повечето хора, аз не прехвърлям цялата отговорност за имотите си върху управители и адвокати.
Ръдърфорд изсумтя.
— Можеше да се прибираш у дома от време на време. Както правят повечето хора. Нищо не е в състояние да те извини за това, че толкова години стоя далеч от Уейвърли Хол и от своите родители. — Очите му се присвиха. — И от Ан.
Дом трепна.
— Недей да се месиш в брака ми — предупредително каза той. — Макар че, ако се съди по това, което ми каза Ан, ти вече си се намесил.
Старецът бавно се надигна.
— Какъв брак? Ти нямаш брак, но сега вече ще се намеся, защото е време, а и аз остарявам с всеки изминал ден! Начинът, по който се отнасяш с Ан е истинско престъпление!
— Знаеш, че бях на война — отвърна отсечено Дом.
— Глупости. Ти чака цели шест месеца, докато те мобилизират. Освен това се върна преди близо година. Истината е, че изобщо нямаше да си дойдеш у дома, ако Филип не се беше разболял, нали?
Дом беше разярен, но с цената на огромни усилия успя да отговори с равен глас:
— Така е.
Ръдърфорд го изгледа продължително.
— Знаеш ли, Дом, понякога си мисля, че те разбирам отлично, а в следващия момент осъзнавам, че изобщо не те разбирам.
Дом се намръщи.
— Понякога аз сам не се разбирам.
— Знам, че не изгаряше от желание да се жениш, но ти се съгласи, че ти е време да го направиш. Избра Фелисити и аз не възразих. После, естествено, компрометира Ан и се ожени за нея, както и трябваше. Ожени се за чудесна жена. Защо я остави?
— Имах си причини.
— Кажи ми поне една!
Дом се поколеба.
— Навярно не съм можел да се понасям заради онова, което сторих.
Херцогът продължаваше да го гледа.
— Имаше на разположение четири години, за да изкупиш греховете си. Защо не останеш тук, при Ан? И не започнеш да се отнасяш към нея с уважението… и с обичта, които й дължиш?
Дом сведе поглед към чашата, която стискаше в ръка.
— Ан иска да си отида. Сега тя ме презира.
Ръдърфорд отново изсумтя.
— Тя те обича.
Дом го погледна втренчено. Усещаше, че цял трепери.
— Грешиш, дядо. — Носле попита: — Вярно ли е? Наистина ли си завещал тази къща на Ан?
Лицето на Ръдърфорд придоби мрачно изражение.
— Наистина има такъв завет. Когато умра, Ан ще получи къщата плюс годишна издръжка. Земята остава твоя.
— Не ти вярвам.
— Нима? Всичко е напълно законно. Погрижил съм се за това. Преди двамата с Ан да се ожените, моите адвокати изготвиха споразумение за разделяне на собствеността. И баща ти го подписа, както впрочем и аз.
Дом продължаваше да го гледа невярващо. Преди двамата с Ан да се оженят?
— Какво, по дяволите, означава „споразумение, за разделяне на собствеността“?
— Със смъртта на баща ти Ан получава Уейвърли Хол, който й е завещан под попечителство. При условие, че ти останеш без наследник. Попечителството е под надзора на Върховния съд, но Ан има пълен достъп до своя имот и до средствата си, стига да се обърне към своя попечител. — Ръдърфорд отвърна на погледа му. — Попечителят съм аз.
Пулсът на Дом бучеше в ушите му.
— Как си могъл да ми причиниш това? — изрева той. — Тази къща трябваше да бъде моя. Ако искаш да се намесиш в брака ми и да направиш Ан независима — въпреки че тя навярно и без това вече е достатъчно независима, дай й нещо друго, но не къщата, в която съм роден. Не бащиния ми дом!
Ръдърфорд не каза нищо, но кой знае защо бе започнал да се усмихва.
— Нима всичко това ти се струва забавно? — процеди Дом. — И какво, за Бога, си намислил всъщност?
— Не бих казал, че намирам отношението ти към Ан за забавно, Доминик — отвърна херцогът. — И какво те кара да смяташ, че съм намислил нещо?