— Това, че те познавам, дядо. А всъщност може би не те познавам много добре. Да не би да обичаш Ан толкова силно, че да си си загубил здравия разум… или разсъдъка въобще?
— Наистина обичам Ан. Тя е дъщерята, която никога не съм имал. Тя е най-прекрасната жена, която съм виждал от години. Тя е добра, умна, интелигентна, решителна. Ти не си се връщал от четири години. Не би могъл да знаеш какво си изпуснал, но все някой трябва да ти го каже.
— Мисля, че съм способен да оценя една жена и без твоя помощ. — Вбесен, Дом отиде до скрина с напитките и си наля още бренди. Но отпи само глътка, защото искаше да разсъждава ясно. — Какво искаш от мен, дядо?
— Искам да се отнасяш почтено с Ан. Тя го заслужава.
Дом се обърна и се взря в него.
— И смяташ, че като я правиш независима от мен, като й даваш онова, което ми се полага по рождение, ще ме накараш да се държа с нея както подобава на един съпруг? — Той се засмя горчиво. — На твое място бих размислил.
— Смятам, че Ан изстрада повече, отколкото една жена би трябвало да страда заради безсърдечното ти отношение. Смятам, че тя заслужава да притежава дом и собствени доходи, след като няма истински съпруг. Не намираш ли това за справедливо?
Дом го гледаше, почервенял от гняв.
— Започвам да схващам — отбеляза накрая той.
— Наистина ли? — Тонът на херцога омекна. — Животът не е само правене на изчисления, изслушване на оплаквания, плащане на сметки и надбягвания с коне, момчето ми. И всичките красиви жени, които вкарваш в леглото си, не могат да заместят съпругата. Понякога си мисля, че нарочно се обричаш на самота, Дом.
Дом стоеше като вкаменен. Тонът му бе рязък.
— Аз не съм самотен.
— Ако вярваш, че компанията на онази френска актриса може да стопли душата ти, то ти си кръгъл глупак — простичко каза Ръдърфорд.
— Не желая да те слушам.
— Напротив — трябва да ме изслушаш. Ако искаш да си върнеш Уейвърли Хол.
Дом стисна ръце в юмруци.
— Ето че най-после си дойдохме на думата. Да, искам да си върна тази къща. Ще дам на Ан друга… всъщност, ще й дам имоти на десетократно по-висока стойност, щом иска.
Ръдърфорд не каза нищо, просто се усмихна.
— Е? Какво трябва да направя, за да си получа къщата? — попита Дом.
Ръдърфорд се усмихна, но усмивката му бе сдържана. Дом усети, че по челото му е избила пот.
— За мъж като теб би било лесно да получи Уейвърли Хол.
Дом мълчеше. Цялото му тяло се бе изопнало от напрежение, от нетърпение.
— Искам правнук, преди да съм умрял — мрачно каза Ръдърфорд. Вече не се усмихваше. — Не ми остава много време.
Дом го зяпна слисано. Не можеше да повярва на ушите си.
— И нямам предвид някое от твоите копелета. Погрижи се съпругата ти да забременее и да ти роди наследник — продължи херцогът. — Тогава завещанието ще се обърне в твоя полза, а Уейвърли Хол ще бъде твоя.
5
Ан бе потърсила убежище в спалнята си.
Но образът на Дом — първо шокиран, а после разярен — продължаваше да я преследва.
Тя прекоси стаята, обзаведена в типично женски розово-бели тонове и отиде до прозореца, където бе поставена ваза, пълна със свежи цветя от градините на Уейвърли. Чувстваше се като в затвор. След последните два тежки разговора — първия с майката на Дом и втория със самия Дом, нямаше никакво желание да слиза долу, да напуска покоите си. Дом беше толкова ядосан, когато излетя от апартамента си, за да отиде да говори със своя дядо. Сигурно вече бе чул за завета от устата на самия Ръдърфорд. Дали се бе успокоил? Или беше още по-разярен?
Ан подозираше, че е второто.
Колко злощастна и изтощена се чувстваше. Не бе молила за нищо. Нито за внезапното завръщане на Дом, нито за завета, нито за Уейвърли Хол. Нито за целувката на Дом.
Тя рязко пропъди тези мисли. Нямаше никакво право да мисли за неговата целувка, никакво. Това, за което трябваше да мисли сега, бе как да го убеди да напусне Уейвърли Хол, каквото беше първоначалното му намерение.
Може би сега, след като вече знаеше, че не той е господарят тук, сам щеше да проумее какво е най-добре да стори.
Ан притисна ръка към устните си и усещанията, породени от неговата целувка, мигом я завладяха отново. О, Господи! Кого се опитваше да заблуди? Да, мразеше го, наистина го мразеше, но щеше да бъде съсипана, когато той си замине. Защото част от нея все още го обичаше — и винаги щеше да го обича.
Тя се взря в мъгливата нощ навън. Звездите вече не се виждаха; гъста мъгла бе покрила земята. Белите валма, които обвиваха храстите и дърветата, придаваха на пейзажа призрачен вид, сякаш нощта бе пълна с тайнствени привидения. Ан беше свикнала с мъглата, но тази вечер тя й се струваше някак странна, пълна с напрежение и тъга.