Ан затвори очи. Бе преживяла последните четири години, и то добре. Сега Уейвърли Хол беше нейният дом. Харесваше живота, който водеше. Но Дом се бе върнал, извиквайки у нея чувства, които тя не желаеше и мразеше да изпитва. Това я вбесяваше.
Вбесяваше я и фактът, че се криеше в стаята си, защото се боеше да се срещне лице в лице с него.
Ан се обърна рязко, излезе в коридора и тихо заслиза по стълбите. Щом се озова навън, тя забави крачка. Вървеше без посока. Искаше просто да се махне от къщата и от нейните обитатели. Искаше да се махне от човека, за когото толкова неразумно и с толкова копнеж се бе омъжила.
От сянката на една дърво внезапно изскочи мъжка фигура.
— Ан?
Ан подскочи и притисна длан към разтуптяното си сърце.
— Патрик! Уплаши ме!
Патрик Колинс се приближи до нея и взе ръката й в своята.
— Извинявай — промълви той, вперил поглед в нея.
— Какво правиш тук? Мислех, че си тръгнал с останалите.
— Тревожех се за теб. Не ми харесва, че си в една и съща къща с него. Ан… добре ли си?
Тя не успя да се усмихне на братовчед си, но стисна здраво ръката му. Радваше се, че го е срещнала.
— Не мисля.
Той я прегърна през раменете.
— Той направи ли ти нещо?
— Не съвсем.
— Да се поразходим.
Ан се съгласи. Водени от светлините на къщата, двамата тръгнаха през покритите с роса поляни. Патрик не отмести ръка от раменете й и тя се почувства неловко. Разбира се, знаеше какво изпитва той към нея. Макар никога да не й бе разкривал чувствата си, Ан беше почти сигурна, че Патрик е влюбен в нея. Навярно точно затова бе прекарал тези четири години неотлъчно до нея.
Встрани от къщата имаше лабиринт от храсти и те мълчаливо влязоха в него. Щом се озоваха вътре, далеч от останалия свят, Патрик се обърна към Ан и пое ръцете й в своите.
— Той знае ли за завета?
Ан кимна.
— Побеснял е.
На лицето на Патрик се изписа изражение, което тя не можа да разгадае.
— Досега никой никога не му се е противопоставял. Винаги е получавал всичко, което пожелае. Това трябва да е било огромен шок за него.
— Говориш така, сякаш си доволен.
— Не съм доволен, просто говоря истината. Какво смята да прави сега? Ще си замине ли?
— Нямам представа — каза Ан. — Намекна ми, че е променил намерението си, че ще остане. Но това беше преди да му кажа за завета.
— Имам чувството, че той няма да се предаде без съпротива — измърмори Патрик. — Тревожа се за теб, Ан.
Ан вдигна поглед към красивото му лице и видя дълбоката загриженост в очите му. Толкова пъти беше изповядвала болките си пред Патрик. Сега отново бе готова да му разкрие всичко, което изпитваше. Но какво можеше да му каже всъщност, след като се боеше да признае чувствата си пред самата себе си?
Тя изтри с длан овлажнелите си очи. От гърдите на Патрик се изтръгна задавен звук и той я придърпа в обятията си. Това не беше първата им прегръдка, но за пръв път Ан си позволи да се облегне на гърдите му и да постави глава на рамото му. Той я притисна още по-силно към себе си.
— Не му позволявай да те докосва, Ан.
Ан трепна и се опита да се отдръпне, но Патрик нямаше намерение да я пуска. Тя се взря в него.
— Веднъж той вече се възползва от теб — предупредително каза той. — И ще се възползва отново. Или поне ще се опита. Видях как те гледаше днес в салона. Намеренията му спрямо теб далеч не са почтени.
Ан се откопчи от прегръдката му.
— Патрик, отиваш твърде далеч.
— Ан…
— Не! Аз съм жена, способна да се справя сама със своите проблеми… Способна да се справи сама с брака си.
— Нима? — Устните на Патрик се изкривиха. — Мисля, че се надценяваш. Не бих казал, че досега си се справила с брака си. След сватбата ти беше отчаяна. Кой те утешаваше в тези месеци? Кой те съветваше?
Тя се намръщи.
— Ти си ми много скъп приятел — това въобще не може да бъде оспорено. Напълно съзнавам, че благодарение на теб успях да преодолея някои трудности много по-лесно. — Но в действителност съвсем не й беше лесно. Искаше сърцето й никога повече да не страда толкова мъчително. Още отдавна си бе обещала, че ще го брани яростно от всеки мъж, който би й предложил илюзията, наречена любов.
— Послушай ме — каза Патрик. — Ти си просто играчка за Дом Сейнт Джордж. Той няма морал. Ще те използва отново, ако му позволиш.
Ан си пое дълбоко дъх, но не успя да се успокои.
— Няма да му позволя нищо. Но не си ли малко несправедлив към Дом, Патрик? — В тона й имаше рязка нотка. — Мислех, че си му приятел.