Той се приближи до нея.
— Какво мога да направя, за да ти помогна, майко? За да те облекча в този тежък момент?
Кларис извърна глава и се загледа в мъглата, която обгръщаше всичко наоколо, намалявайки видимостта едва до няколко метра.
— Толкова се безпокоя, Доминик.
Искаше му се да я утеши. Бе достатъчно близо до нея, за да я прегърне. Внезапно погледите им се срещнаха. Дом не помръдна.
— За какво?
— За всичко — напрегнато отвърна Кларис. — Безпокоя се за себе си. Безпокоя се и за теб.
Той се сепна.
— Няма защо да се безпокоиш за мен… а и за себе си.
— Разбра ли вече за абсурдния завет на Ръдърфорд?
Дом извърна поглед, обзет от нов пристъп на гняв.
— Да.
Кларис пристъпи към него и го докосна по рамото.
— Уейвърли Хол трябва да бъде твой, Доминик — извика тя.
— Да, би трябвало, но към настоящия момент е на Ан.
— Дядо ти отиде твърде далеч. Трябва да се е побъркал!
— Да, той наистина отиде твърде далеч, но не е невменяем, майко. Ръдърфорд знае съвсем точно какво върши.
— Както и Ан — каза Кларис с неочаквана разпаленост.
Дом трепна.
— Какво искаш да кажеш?
Тя се взря в него. Погледът й внезапно бе станал умолителен.
— Тя обработва херцога от години, Дом. Сега тя е маркиза, при това е пълновластна господарка на много богато имение. Не смяташ, че Ръдърфорд е измислил всичко това сам, нали?
— Напротив, смятам. — Дом се взря в майка си, обмисляйки думите й. — Майко, какво се опитваш да кажеш?
Кларис почервеня от гняв.
— Твоята съпруга е една нагла интригантка! Съжалявам, че тъкмо аз съм човекът, който трябва да ти го каже, но тя е много хитра и много коварна, Дом. Ти не би могъл да го знаеш, защото не си се връщал цели четири години. През тези години тя успя да спечели благоразположението и сърцето на Ръдърфорд. Той я обожава! Боготвори дори земята, по която тя стъпва! Смята я за безгрешна светица! Даде й онова, което по право принадлежи на теб! Играе по нейната свирка!
— Не мисля, че Ан е толкова безскрупулна и хитра, майко.
— Беше достатъчно хитра да те съблазни в нощта на годежа ти с Фелисити — и виж докъде се стигна! — възкликна Кларис.
Дом настръхна.
— Аз имах не по-малка вина. Всъщност, вината бе преди всичко моя. Не трябваше да се отзовавам на бележката й. И определено трябваше да се държа като джентълмен след това.
— Не те обвинявам, че си се оставил тази никаквица да те заплени. Ти си мъж, а мъжете от край време винаги са бивали съблазнявани от хитри изкусителки.
Дом навлажни устни.
— Майко, Ан е моя съпруга.
— Нима я защитаваш? След като тя те принуди да се ожениш за нея? След като сега получава тази къща и годишна издръжка, достойна за принцеса?
— Това е решение на Ръдърфорд.
— Не познаваш жена си! — извика тя. — Тук тя е като кралица. Тя ръководи цялото имение. Много преди Ръдърфорд да обяви завещанието, Ан се разпореждаше пълновластно с имението. Сега, когато е негова господарка и по закон, тя е една от най-богатите жени в страната, но вероятно и това не е всичко, което иска.
Дом я гледаше безмълвно.
— Знаеш ли защо уволни управителя? — продължи Кларис. — Само за да може да управлява имението сама, без никой да й се меси!
— Тя ли уволни Джордж Харви? — Дом беше слисан. — Мислех, че баща ми го е сторил.
— Не. Ан прекрати договора с него, а баща ти въобще не обърна внимание. Просто побърза да одобри нейното решение.
— Изумен съм. Значи тя наистина е управлявала имението сама. Та това е изключително трудна задача — задача, с която дори мнозина мъже не биха се справили.
— Казваш го така, сякаш си възхитен!
— Може би наистина съм — замислено каза той. — Майко, смятам, че е невъзможно Ан да е толкова коварна и безскрупулна. Тя е напълно невинна за онова, което се случи в нощта на годежа ми. Аз бях този, който я съблазни. Мой дълг беше да се оженя за нея, но в крайна сметка единственото, което постигнах, бе да я нараня дълбоко. Сега тя, разбира се, ме презира. И с право.
— Грешиш! Не я познаваш! Не можеш да си отидеш отново.
— И защо не?
— Положението тук тепърва ще се влошава. Въпреки завета на Ръдърфорд, ако останеш, ще можеш да контролираш нещата. Ан не ме харесва. — Кларис изтри сълзите, набъбнали в очите й. — Къде ще отида, ако Ан реши, че й преча тук? Какво ще правя?
— Майко, Ан няма да те накара да напуснеш тази къща. Аз няма да го допусна. — Дом я прегърна и я притегли към себе си. Крехкото й тяло беше изопнато от напрежение. След миг той я пусна. — Но може би ти сама предпочиташ да живееш другаде. Ако е така, винаги си добре дошла в което й да било от моите имения.