— Титлите не ме интересуват — пророни едва-едва Ан, стресната от гнева му. — Богатството също.
— Но Уейвърли Хол те интересува — яростно каза Дом.
Този път тя изобщо не се поколеба.
— Да, интересува ме. Грижила съм се за него през последните четири години. Уейвърли Хол е вече и мой дом.
Смехът му беше груб, язвителен.
— Но само защото си омъжена за мен, Ан. Не може да си забравила и моето участие в това.
— Как бих могла?
— Питам се колко те интересува къщата — подхвърли Дом.
— Какво се опитваш да кажеш?
Той се усмихна студено.
— Може би те интересува толкова много, че си подтикнала дядо ми да състави онзи завет?
Ан отстъпи назад.
— Да не би да си разговарял с майка си?
Дом замълча.
— Тя не ме харесва — припряно каза Ан. — Никога не ме е харесвала, поне не и след като се оженихме. Смешно е да си мисли, че бих могла да подтикна дядо ти към каквото и да било. Та той е един от най-умните хора, които и ти, и аз познаваме!
— Но не може да си недоволна от действията му.
Преди да отговори, Ан облиза устни. Едва сега осъзна, че е обгърнала раменете си с ръце.
— Не съм искала нищо — нито от него, нито от теб. Но след тези четири години — тя извърна поглед, за да скрие от него отчаяната си борба да се овладее — не бих отказала такъв подарък.
Той не сваляше очи от нея.
— Така да бъде. Реших да приема това, което е направил Ръдърфорд.
Думите му я смаяха.
— Уейвърли Хол е твой. — Дом се усмихна и посочи с жест към къщата. Но усмивката не стигна до очите му.
Ан знаеше, че е рано да му благодари. Нямаше му доверие. Той беше намислил нещо. Битката — защото това си беше битка — едва бе започнала. Имаше чувството, че Дом току-що бе очертал бойното поле и фронтовите линии.
— Естествено — продължи тихо той, — очаквам да проявиш щедрост и гостоприемство към майка ми. В противен случай ще застана срещу теб.
— Нямам намерение да лишавам майка ти от нищо — възмутено възкликна Ан.
Той я изгледа хладно, сякаш преценяваше не само истинността на думите й, а и цялостния й характер.
Ан трябваше да разбере. Да разбере дали и той като останалите я смята за подла интригантка.
— Откакто се оженихме, хората се отнасят зле с мен. Надявам се, че не си обърнал внимание на долните приказки по мой адрес. Те не са верни.
— Ако имаш предвид приказките, че ти не си нищо повече от една американска авантюристка и че се стремиш единствено към богатство — да, правя всичко възможно да не им обръщам внимание.
Сърцето й запърха от облекчение.
— Но си ги чул.
Усмивката му бе плашеща.
— Аз имам много приятели, Ан. Повечето от тях толкова очевадно се стараят да не споменават и дума за обстоятелствата около нашата женитба и за твоя произход, че човек може да умре от смях. Няма нужда да съм гений, за да разбера какво мислят.
Облекчението й се изпари.
— Те са несправедливи. Всички до един. Не съм планирала онази нощ в градината! Не съм и мечтала… — Тя замлъкна и се изчерви, после промълви: — Дори не знаех.
Дом вдигна вежди.
— Със сигурност поне ти си спомняш какво се случи тогава — прошепна отчаяно Ан.
Погледите им се срещнаха, сплетоха се. Ан съжали, че бе споменала онази незабравима нощ… и все пак знаеше, че не би върната думите си назад, дори и да можеше.
Вперил дръзко очи в нея, Дом отговори почти шепнешком:
— Спомням си.
Тя преглътна, неспособна да проговори.
— А сега… за Патрик.
— Ти направи грешка — бързо каза Ан. Слава Богу, че Дом бе сменил темата. Никога повече не биваше да засяга толкова интимни въпроси.
— Нима?
— Патрик е мой братовчед и приятел. А не… любовник.
Той се усмихна сдържано, заплашително.
— Ан, аз съм достатъчно разумен човек. Мога да разбера и дори да приема факта, че през четирите години, в които ме нямаше, си подирила приятелството на друг мъж. Вината за това, естествено, е изцяло моя. Но не съм съгласен това приятелство да продължи и занапред.
Ан кипна.
— Между нас не съществува приятелство в смисъла, който ти влагаш в него — изсъска тя. — И как се осмеляваш да очерняш мен, след като ти си този, който има морала на уличен котарак!
— О-хо! — възкликна Дом. — Възможно ли е да ме ревнуваш от моите приятелки?
— За нищо на света! — извика Ан. — Много отдавна вече не ме е грижа какво правиш и с кого го правиш!
Той й се изсмя.
— Мисля, че в момента лъжеш, Ан. Но искрено се възхищавам от твоята гордост — погледът му се плъзна надолу, — както и на други неща у теб.