Ан се взря в него. Колко проницателен човек бе херцогът.
— Но… тя е толкова красива.
— Красотата не е всичко на този свят, скъпа моя. Ан, ти си твърде бледа. Може би имаш нужда от малко въздух? — Беше учтива заповед.
— Да — промълви с благодарност Ан. — Точно от това имам нужда! Извинете ме, Ваша светлост. — Тя се обърна.
Докато прекосяваше претъпкания с гости салон, имаше чувството, че Дом я наблюдава. Но си каза, че си въобразява.
Беше стигнала вече до разтворените френски прозорци, водещи към терасата и градините, когато една прислужница я настигна тичешком и пъхна нещо в ръката й, сетне изчезна. Ан се спря. Това, което държеше, беше сгънато парче хартия.
Изпълнена с любопитство, тя пристъпи през прага на терасата и разтвори листчето. Сърцето й спря да бие. Бележката беше от Дом. Той искаше да се срещне с нея в градината.
Ан бе стъписана, смаяна. Това някаква шега ли беше?
Нощта бе топла и задушна. Може би по-късно щеше да завали, но в момента небето бе ясно и на него светеха хиляди трепкащи звезди и сияйният сърп на луната. Ан бързо прекоси терасата, мина покрай фонтана от бял мрамор и остави къщата зад гърба си. В градината, сред пъстрите цветове и упойващия аромат на люляци и глицинии, тя се спря. Какво искаше Дом? Той бе сгоден за Фелисити, защо си уреждаше среща с нея?
Ан притисна длан към гърдите си, сякаш така щеше да облекчи болката, която разкъсваше сърцето й. Но това не й помогна.
Не знаеше от колко време вече стои неподвижно до стария дъб. Изпитваше остро, пронизващо чувство на загуба, което й напомняше за деня, когато узна за смъртта на баща си. Топлият летен въздух галеше навлажнените й от нови сълзи бузи. Струваше й се, че ще се задуши от мъка.
Изведнъж усети, че някой я наблюдава.
Обърна се бавно. На каменното стълбище на терасата стоеше Дом. Тъмният му силует се открояваше като черна сянка на фона на ярко осветената къща.
— Д-дом?
Той я гледаше без да помръдне.
Сърцето на Ан се разтуптя неудържимо; в тона й се прокрадна учудване. Това не беше шега.
— Д-дом? — повтори тя. Не можеше да помръдне. Изражението му беше толкова напрегнато, изопнато… сериозно. Тялото й сякаш се залюля лекичко към него.
Погледът му бе толкова пронизващ — струваше й се, че прониква чак в душата й.
От ръката му изпадна нещо — нещо бяло и смачкано, навярно кърпичка. Беше тръгнал към нея.
— Ан.
Никога досега не я беше наричал с малкото й име. Ан не успя да каже нищо. Трепереше. Какво можеше да иска Дом от нея?
— Какво става, Ан? — попита той.
— Аз… аз реших да се скрия.
Дом стисна челюст.
— Това е празненство. — Погледът му не се отместваше от лицето й. — Предполага се, че празненствата са нещо забавно.
Тя прехапа устни.
— Това не е.
Сега погледът му беше върху устните й.
— Да, предполагам, че не е — не и за теб.
Ан се вцепени. Нима той знаеше? Нима четеше мислите й? Възможно ли бе да знае, че тя го обича? Че ще го обича до смъртта си? Не, сигурно си въобразявам, бързо реши Ан.
— Бих… бих искала да ти поднеса поздравленията си — прегракнало каза тя.
Той отново се взря в очите й. Съвсем ясно се виждаше как вената на слепоочието му пулсира.
— Наистина ли?
— Д-да.
Внезапно Дом пъхна рязко ръце в джобовете си. При това движение лунните лъчи попаднаха върху сапфирените копчета на ризата му и скъпоценните камъни заблестяха.
— Колко си благородна.
Ан пое дъх. Той наистина знаеше.
— Не. Н-не съм… ни най-малко.
Искаше да спре да трепери. Но беше толкова изнервена… а и това, че погледът му отново бе вперен в устните й, усложняваше нещата още повече.
— На колко си години, Ан? — попита изведнъж Дом.
Ан навлажни устни с език.
— На осемнадесет — отговори тя с пресипнал глас. Лъжеше.
— Изглеждаш по-млада. Много по-млада. — Той извърна глава и сега пред очите й беше само съвършеният му профил.
Ан усети как въздухът, събран в дробовете й, излиза припряно на един дъх.
— На седемнадесет съм — призна тя шепнешком.
Той рязко обърна глава към нея. Кехлибареният му поглед я прониза.
— Ти си още дете.
— Н-не! — заекна Ан. — Не с-съм! Почти на осемнадесет съм, кълна се!
— Тази вечер — грубо каза той — ти си на седемнадесет, а не на осемнадесет… просто едно дете. — Изведнъж, необяснимо защо, изражението му се смекчи. — Ще ти мине, Ан. Обещавам ти.