Дом обаче го стори — вдигна взор към небето и въздъхна. Сетне прокара треперещата си ръка през косата си и я погледна отново. Право в очите.
— Ан, ти си моя жена. Стигнах до извода, че уговорката, която направихме, не ме задоволява.
Ан замръзна на място. Сигурно не бе разбрала правилно!
— Моля?
Погледът му беше пронизващ.
— Няма да замина, Ан. Множество фактори, между които и смъртта на баща ми, ме накараха да променя решението си. Оставам тук, с теб… за неопределено време.
Ан го гледаше втренчено. Ужасено.
— Не!
Дом не помръдна. Очите му блестяха.
— Ще започнем отначало, Ан — каза той, сякаш не я беше чул. — Трябва.
Това бяха думите, които тъй отчаяно бе мечтала да чуе цели четири години. Думи, които идваха едва сега — твърде, твърде късно.
— Не — прошепна тя и поклати глава. — Не мога.
— Нямаш избор — каза Дом рязко. Погледът му я изгаряше. — Защото аз не те моля нито за позволение, нито за одобрение. Просто заявявам намеренията си.
7
Щом влязоха в къщата, Ан побърза да изпревари Дом и да побегне към стълбите с надеждата, че в стаята си ще успее да се успокои. Усещаше погледа му, който изгаряше гърба й. Ускори крачка. Искаше да бъде сама; имаше нужда да помисли.
Значи той все пак няма да замине.
Все още беше смаяна от думите му. Смаяна, ядосана и… уплашена.
Една врата в дъното на коридора се отвори и на прага пристъпи херцог Ръдърфорд.
— Ан!
Тя спря. Ръката й стискаше месинговите перила на стълбите. Херцогът се приближи.
— Добре ли си?
Ан знаеше, че лицето й е зачервено. Бузите й пламтяха. Отчаяно се опитваше да не мисли за целувката на Дом.
— Добре съм.
— Бих желал да поговоря с теб — каза Ръдърфорд. Погледът му се плъзна покрай нея.
Ан надзърна през рамо и видя, че Дом ги наблюдава от фоайето, облегнат на стената със скръстени ръце. Стойката му беше нехайна. Но в очите му, които ги гледаха внимателно, нямаше и помен от нехайство. Ан кимна рязко и последва херцога в библиотеката.
— Има ли някакъв шанс вие двамата да постигнете помирение помежду си? — попита Ръдърфорд.
Тя се поколеба. Въпросът я бе изненадал с прямотата си.
— Не. Никакъв шанс. — Нямаше намерение дори да обмисля предложението на Дом. Бракът им бе престанал да съществува. Още преди четири години.
Херцогът седна в едно от плюшените кресла срещу камината.
— Дори ако аз те помоля да му дадеш възможност?
Ан приседна на ръба на канапето.
— Моля ви, недейте — промълви тя. — Знаете, че ми е неприятно да ви отказвам.
— Нямам по-голямо желание — тихо каза Ръдърфорд — от това да ви видя щастливи заедно, преди да умра.
Ан се изправи.
— Няма да умрете, поне не скоро. Моля ви, не говорете така!
Херцогът й се усмихна.
— Ан, аз съм на седемдесет и четири. През последните месеци се чувствам изтощен. Не съм добре. Наближава денят, в който ще се изправя пред Създателя. Щом аз мога да се примиря с това, със сигурност ти също ще можеш. Както и да е, какво ти каза Дом?
Ан се поколеба.
— Той възнамерява да остане тук, макар ясно да му дадох да разбере, че не е добре дошъл.
— Изненадан съм от теб, Ан — сгълча я нежно Ръдърфорд. — Това е неговият дом.
Тя стисна юмруци.
— Не мога да дам на Дом нова възможност. Не го заслужава.
— Може би, но ти си най-щедрата жена, която познавам. И най-разумната. Дай му още един шанс, Ан — каза херцогът меко. Но това беше заповед. — Какво можеш да загубиш?
— Сърцето си — простичко отвърна Ан.
— А ако спечелиш? — попита той.
Тя пое дълбоко дъх. Прекрасно си даваше сметка какво има предвид Ръдърфорд. А ако не загуби сърцето си? Ако вместо това спечели сърцето на Дом?
Разговорът беше приключил, без Ан да обещае нищо. Колкото и да бе нелепо, чувстваше се виновна заради уклончивостта си. Защото искрено обичаше херцога.
Тя изтича в своята стая, доволна, че не срещна никого по пътя си. Беше прекарала един дълъг, изтощителен ден и не възнамеряваше да се преоблича и да слиза долу за вечеря. Бе прекалено уморена, за да иска нови разговори с когото и да е, а най-малко — с Доминик Сейнт Джордж. Бе прекалено уморена, за да понесе отново пронизващия му взор и продължителните му, многозначителни погледи — погледи, които Ан вече разбираше.
Тя заключи вратата на стаята си. Никога досега не я бе заключвала.
Бяха изминали четири години от последната нощ, прекарана в една и съща къща със съпруга й. И тази последна нощ бе първата им брачна нощ. Тогава вратата на спалнята й не беше заключена.