Ан нямаше да търпи това.
Доминик Сейнт Джордж сведе поглед към облечената в траурни дрехи тълпа, скупчена край гроба в подножието на могилата. Гледаше я с разширени, слисани очи, неспособен да повярва, че не сънува.
Зад него конете пръхтяха, покрити с пот и кал. Дом идваше от Париж. Новината за болестта на баща му бе пристигнала преди два дни. Дом напусна Франция незабавно и пътува без почивка. Два дни и две нощи.
Но в съобщението не се казваше, че баща му може да умре.
Зави му се свят. Не, не можеше да повярва. Всички тези мъже в техните черни сюртуци и шапки. Жените в траурните си рокли. Свещеникът, застанал над отворения гроб. Божичко, маркизът беше мъртъв.
Баща му беше мъртъв.
Дом залитна. Усети, че някой се приближава зад гърба му — беше неговият камериер, Вериг.
— Милорд, сър… — каза дребният русоляв мъж.
— Остави ме — прекъсна го грубо Дом.
Вериг се върна при каляската. На сериозното му лице беше изписана тревога.
Дом не се бе връщал у дома цели четири години. Внезапно очите му се изпълниха със сълзи — а той далеч не беше емоционален човек. Проклинаше се за дългото си отсъствие, за всичко. За това, че дори не познаваше собствения си баща.
Не можеше даже да твърди, че е обичал Филип. Беше отгледан от бавачки и възпитатели. С баща си се виждаше всеки ден точно за десет минути преди обяд, и то само за да бъде разпитан как върви обучението му и само когато Филип бе в Уейвърли Хол, а това се случваше рядко. Баща му беше учен, който се занимаваше с античността и обичаше да пътува. През по-голямата част от годината беше в чужбина.
На дванадесетия си рожден ден Дом бе заминал да учи в Итън и оттогава насетне се връщаше у дома не по-често от баща си. Някъде около тази възраст той бе започнал да се отнася към Филип Сейнт Джордж със същото безразличие, с което Филип се отнасяше към него.
Бяха баща и син. Но между тях никога не бе съществувала никаква връзка.
Само че днес на Дом не му беше безразлично.
Той потърка с ръка леко наболата си брада. Беше му зле и имаше чувството, че ще повърне. Слава Богу, от снощи не бе хапвал нищо. Как бе възможно това да се случи? Как бе възможно Филип да умре? Та той беше само на петдесет години. Беше здрав и силен. Никога не се бе разболявал сериозно, макар че толкова често пътуваше из места, където върлуваха епидемии — като Бомбай, например.
Дом с усилие раздвижи краката си, отиде до самия край на могилата и впери поглед надолу към тълпата.
Беше загубил всички шансове да опознае собствения си баща.
Нямаше нужда да се рови из паметта си, за да си спомни последната среща с Филип. Беше в деня на сватбата му — ден, за който Дом решително избягваше да мисли. Но днес бе изключение.
Стоеше с баща си и дядо си на стъпалата на малката провинциална църква на село Дълтън и поздравяваше гостите, които наброяваха едва две дузини и бяха все роднини. Да, но далечни роднини, изпълнени със завист към него заради богатството и положението му — неща, които те не притежаваха. Навсякъде го посрещаха коси погледи и шушукания. Той вече беше решил да се преструва, че всичко е наред. Че не го е грижа за скандала, който бе причинил, и то точно тук, в сърцето на земите на Ръдърфорд, насред собствения си дом.
— Може би е по-добре да се усмихнеш, Доминик — промърмори под носа си Филип, когато започнаха да посрещат гостите.
— За какво трябва да се усмихвам?
— Ти сам създаде тези обстоятелства — спокойно каза Филип, пренебрегвайки неприкритото обвинение в тона на сина си. — Може би е добре да възпиташ у себе си малко съвест, Доминик.
Слепоочията на Дом пулсираха неистово. И без това вече се презираше достатъчно.
— Знам, че няма да ми повярваш, но аз имам съвест.
Филип се разсмя.
— Може би трябваше да се вслушаш в нея още преди години… или поне по време на празненството по случай годежа ти с Фелисити.
Дом мрачно си пое дъх. Бученето в главата му се засили.
— Туше.
И двамата внимаваха да не говорят за онази нощ — нощта, в която го бяха открили с Ан Стюарт при твърде компрометиращи обстоятелства.
— Естествено, твоята съвест или липсата на такава е без значение за мен. Ти ще продължиш да вършиш каквото ти скимне, както си правил винаги. Все пак се надявам, че един ден, когато умра, ще започнеш да се държиш по-прилично, както подобава на положението ти.
— Не знаех, че си загрижен за моето поведение — разкаяно каза Дом.