Тя вдигна глава. Беше на двадесет и една години. Никога повече нямаше да бъде дете. Дом се бе погрижил за това. Нямаше от какво да се тревожи, от какво да се бои. Най-вероятно Фелисити също щеше скоро да се върне в Лондон, защото твърде рядко й се случваше да дойде в провинцията. И тя, и Дом трябваше да си отидат. Незабавно.
Фелисити също бе забелязала Дом и го съзерцаваше открито. Не бе трудно да се прочете какво говорят очите й. Сърцето на Ан се сви. Миналото оживя пред нея с цялата си жестокост. Фелисити все още искаше Дом.
Ан си каза, че това няма значение. Че не я интересува.
Беше започнала да трепери. Зави й се свят. Искаше й се да не е тук, до открития гроб. Където и да е другаде, но не тук. Искаше й се Дом да не се бе връщал у дома. Но всъщност само се заблуждаваше и тя го знаеше. Истината бе, че от много дълго време очакваше Дом да се върне. От четири години очакваше своя час… и своето отмъщение.
Никога нямаше да му прости.
Ръката й все още обгръщаше кръста на херцога, затова Ан веднага усети как старецът трепна, когато съзря своя внук. Едва сега тя забеляза, че Дом е облечен в ловджийско сако от туид, панталони за езда и високи ботуши, опръскани с кал. Очите й се разшириха от удивление. Нима никога нямаше да прояви поне малко благоприличие? Дори на погребението на собствения си баща?
— Той трябва да бъде поставен на място, Ан — натъртено каза Ръдърфорд, сякаш смяташе, че тъкмо тя е човекът, който е способен да се справи с тази невъзможна задача.
Самата мисъл накара лицето й да пламне.
— Той трябва да бъде нашибан е камшик — изсъска тя. Трепереше още по-силно, всъщност, тресеше се цялата. — Как може да дойде в такова облекло? Ах, да, навярно е планирал лов на лисици за днес следобед.
Херцогът стисна лекичко ръката й.
— В конюшнята имаме изобилие от камшици. Избери който пожелаеш. Ако искаш, ще ти помогна. — Но тонът му издаваше обичта, която изпитваше към единствения си внук.
Ан не се засмя, въпреки че идеята да напердаши Дом така както човек би напердашил някое много непослушно дете, и достави известно задоволство.
Той се бе върнал. Но нямаше да остане, нали?
В края на краищата, преди четири години си беше тръгнал без дори да се сбогува. Безсърдечно, грубо, нехайно. И през всичките тези години не си бе направил труда да се върне, нито веднъж. Не й бе изпратил нито един ред. Ни помен от извинение, било то и неискрено, а това бе най-малкото, което й дължеше.
Ако Дом възнамеряваше да остане, й предстоеше война.
Смръщила вежди, тя отново погледна крадешком към Фелисити и с изумление откри, че братовчедка й я наблюдава. Фелисити веднага отклони очи, но това не попречи на Ан да забележи нейното въодушевление и да прозре намеренията й.
Това я разстрои окончателно. Завръщането на Дом само по себе си беше достатъчно ужасно, а ето че към него се прибавяше и очевидното намерение на Фелисити да възкреси отношенията си със своя бивш годеник, прекъснати преди четири години. Ан задиша учестено. Гробът вече беше запълнен с пръст. Тълпата започваше да се разпръсква. Дамите и господата се отправяха към очакващите си карети; само неколцина мъже тръгнаха към тях, за да поговорят с херцога. Погледите на хората продължаваха да я пронизват, сетне се отместваха към Дом, застанал горе на възвишението. Ан знаеше, че всички говорят за тях. Не можеше да стои повече тук. Положението бе непоносимо, неудържимо. Тя хвана полите на роклята си, побягна към собствената си открита карета и се метна на капрата. Сетне грабна поводите и ги дръпна с все сила.
Каретата подскочи и кестенявата кобила се втурна рязко напред. Ан погледна плахо през рамо. Ужасът й нарасна. Черната лакирана каляска със сребърния кръст на рода Лион беше изчезнала.
Ан се наведе напред и дръпна отново поводите. Кобилата препусна в бесен галон и каретата се понесе по неравния черен път. Дърветата сякаш летяха край нея. Отпред се показа Уейвърли Хол — огромна тухлена сграда от времето на крал Джордж, разположена сред величествени дъбове. Шест каменни колони поддържаха грамадния фронтон. На широката алея пред къщата вече бяха спрени няколко карети и файтони, но черната каляска с герба на Лион не беше сред тях.
От къщата дотича един прислужник и пое юздите на кобилата.
Ан скочи от каретата, без да обръща внимание на слисаните погледи на хората, които се изкачваха по стъпалата, и изтича покрай тях, повдигната високо полите си, изпод които се показваха белите й чорапи и черните кожени обувки. В огромното фоайе я посрещна икономът.