— Бенет! — извика Ан, когато влетя вътре. — Лион е тук. Не го пускай в къщата!
Бенет пребледня като призрак.
— Ъ-ъ, не ви разбрах, милейди.
Бузите на Ан пламтяха от ярост.
— Не пускай Лион в къщата — повтори тя бавно, натъртвайки на всяка дума, на всяка сричка. — Кракът на новия маркиз не бива да пристъпва прага й. Забранено му е да влиза тук. Сега разбра ли?
Икономът кимна, ококорил очи. По челото му бяха избили капчици пот.
А Ан тръгна бързо по коридора, стиснала ръце в юмруци. Най-добре Дом въобще да не се опитва да припари тук, мрачно мислеше тя. Не е добре дошъл в този дом. Дори сега. Най-малко сега.
Не и след всичко, което бе сторил.
Изобщо не я беше грижа, че е неин съпруг.
2
Уейвърли Хол се издигаше пред него — величествена тухлена къща, разположена сред величествен пейзаж. Клонести брястове хвърляха сенките си върху дългата алея, водеща към входа. От двете страни, докъдето поглед стига, се простираха великолепно поддържани ливади. В далечината на изток имаше парк, прорязан от чудесни пътеки за езда; на запад бяха плодородните ниви, засети с ечемик и жито, както и заоблените зелени хълмове, по които пасяха крави и овце.
Самата къща бе обградена от пищни, разцъфнали градини. Но докато каляската му се носеше по чакълестата алея, Дом не виждаше красотата на своя дом и не чувстваше никакъв трепет, никаква радост.
Не пазеше дори спомени от детството си в тази къща. Но спомените можеха да бъдат забравени. Можеше да създаде нови спомени. Сега Уейвърли Хол беше негов. Всичко се бе променило.
Заради внезапната смърт на Филип.
Дом се насили да прокуди мисълта за Филип. Имаше да посреща гости и не възнамеряваше да разкрива чувствата си пред тях. Слизайки от каляската, той забеляза, че пред къщата е пълно с карета, файтони и малки селски двуколки, с облечени в ливреи кочияши и лакеи. На прага Дом се спря и пое дълбоко дъх.
В отговор на почукването му икономът открехна едва-едва вратата.
— Милорд.
Дом остана изненадан, защото посрещането на гостите бе работа на портиера. Но той познаваше иконома на Уейвърли откак се помнеше, затова го поздрави с лека усмивка.
— Здравей, Бенет.
Бенет обаче не се усмихна. Нито пък отвори вратата по-широко. Зад него се виждаха просторното, високо фоайе с изящна дървена ламперия и покритият с шахматни плочи коридор, който започваше в дъното му и обикаляше цялата къща. До слуха на Дом достигна приглушеният шепот на множеството гости, събрани вътре. Питаше се дали някой наистина скърби за смъртта на маркиза. Имал ли бе Филип истински приятели? Не мисля, каза си той и това внезапно го натъжи.
Филип беше самотник, осъзна с болка Дом. Дали и той самият нямаше да умре един ден толкова злочесто? Без никакви приятели, без никой да си спомня и да скърби за него.
Бенет все още не беше отворил вратата.
— Бенет? — нетърпеливо каза Дом.
— Сър, аз… — заекна Бенет. Изглеждаше объркан, въпреки че бе внушителен човек и наближаваше шестдесетте.
— Що за посрещане е това?
— Сър, радвам се да ви видя, наистина се радвам — припряно каза икономът. — Позволете ми да ви изкажа своите съболезнования за смъртта на баща ви. Това е ужасно, милорд, ужасно! — Очите му се напълниха със сълзи, но той продължаваше да държи вратата съвсем леко открехната. Нещо повече, изглежда се опитваше да препречи входа с тялото си.
Дом го изгледа втренчено.
— Няма ли да ме пуснеш да вляза? — попита той с недоумение. Лицето на Бенет започна да почервенява.
— Маркизата ми нареди да не ви пускам! Моля да ме извините, милорд.
За момент Дом се обърка. Но в следващия момент осъзна, че тази заповед не е дошла от майка му. Кларис вече беше вдовстваща маркиза. Настоящата маркиза Уейвърли беше неговата съпруга.
Неговата съпруга. Ан.
Той трепна. Не искаше да си спомня за нея. Години наред бе избягвал всяка мисъл, свързана с Ан. Но тя беше негова съпруга и несъмнено съвсем скоро щеше да я срещне. Как би могъл да не мисли за нея?
Познатите да болка угризения, с които бе живял четири безкрайни години, се надигнаха у него като огромна вълна. А заедно с тях дойде и гневът. Това, че се бе оженил за нея, че й бе дал името и титлата си, че й бе осигурил дом и издръжка, не облекчаваше нито угризенията, нито гнева му. Нищо не бе в състояние да промени миналото. Беше загубил разсъдъка си, беше се оставил да го води похотта, бе съблазнил едно малко момиче, което дори не бе завършило училище.
И до ден днешен не можеше да си го обясни. Винаги се бе гордял със способността си да се контролира. И все пак Ан бе успяла тъй лесно да счупи всички прегради. Дом помнеше съвсем ясно шока, изписан на лицата на неговите родители и на лицата на Колинсови.