Емили гледаше напълно безпомощно как тъмната сянка изчезва в тълпата. Когато Крофтън се скри от погледа й, тя се обърна към баща си:
— Как посмя, татко? Как посмя да сториш такова нещо на Саймън?
— Виж какво, момиче, не можеш да ме обвиняваш. Блейд е виновен за сегашното положение, понеже те отмъкна от твоето семейство.
— Много добре знаеш, татко, че той не ме отмъкна.
— Причината, разбира се, е в твоите проклети романтични приумици, които те накараха да си мислиш, че си влюбена в този мъж. На този свят няма чувствителна жена, която да не е изпадала в беда. Всичко се дължи на теб, Емили. Знаех си, че няма начин тайната да бъде опазена. Той трябваше да знае за това. Бъркотията е колкото твоя, толкова и негова и затова трябва да плати.
— По дяволите!
Емили се завъртя на токовете на новите си зелени пантофки и избяга от баща си.
Няколко часа по-късно Емили лежеше в леглото си загледана в избродирания балдахин. Откакто се бе прибрала у дома от Бриджтънс, тя не можеше да заспи. Преди около час бе чула Саймън да се разхожда из спалнята си и с напрежение го очакваше да дойде при нея, както правеше почти всяка вечер. Но той не отвори свързващата врата. Сега в другата спалня бе тихо. Саймън си бе легнал самичък.
Емили се обърна настрана и изхлипа във въз главницата от разочарование и гняв. Съзнанието й бе затормозено. Все още се чудеше как успя да запази самообладание по време на постановката на „Отело“, така че Силест и лейди Норфкот да не разберат, че нещо не е наред. От друга страна, тя бе доста разсеяна и Силест трябваше да й напомня да използва новите си очила за опера.
Когато дойде сцената, когато Отело убива невинната си жена, тя гледаше вцепенена от ужас. Думите на Крофтън звучаха в ушите й. Но в случая не ставаше въпрос за невинност, а за скандал. Блейд се ожени за нея, като направи всичко възможно ужасният скандал да не напуска Литъл Дипингтън и никой да не споменава за него.
А сега точно това щеше да се случи.
Емили се изправи и удари с юмруци по възглавницата. После отхвърли завивките и стана от леглото. Трябваше да намери начин да спаси Саймън от унижението и позора, които щяха да се стоварят върху него, ако обществото разбере за нейното минало.
Баща й беше прав. Цялата тази бъркотия бе нейна работа. Емили тропна по пода от гняв. Тя бе тази, която уговори Саймън да й предложи брак, като му обясни, че това е чудесна сделка. Застраховка срещу финансов провал.
Плачеше й се от ярост. Саймън не се нуждаеше от застраховка за своето богатство. Нуждаеше се от защита срещу опасността нейното минало да бъде разкрито. При тази мисъл се сепна. Това, от което се нуждаеше, беше именно застраховка. Застраховката, че Крофтън ще си мълчи.
Емили започна да се разхожда. Умът й работеше напрегнато, като търсеше най-рационалното решение. Колкото повече мислеше по проблема, толкова повече отговорът ставаше очевиден.
Ако трябваше да защити Саймън от скандал, трябваше да е сигурна, че Крофтън ще мълчи. Това, от което се нуждаеше, бе план да се отърве от него. Завинаги.
Емили седна внезапно на стола. Завинаги значеше вечно. Плащането на дълговете на баща й нямаше да реши проблема, тъй като Крофтън винаги щеше да е заплаха за силата и положението на Саймън, който бе постигнал всичко с толкова мъки и страдания.
Емили мисли дълго по този въпрос и стигна до извода, че съществуват две възможности Саймън да бъде защитен.
Първата бе да изчезне завинаги от живота на Саймън и всички да си мислят, че е загинала трагично. Проблемът се състоеше в това, че познаваше много добре съпруга си и знаеше, че той ще я търси, докато не открие тялото й или самата нея.
Другата възможност бе Крофтън да изчезне завинаги. Тази мисъл накара дъха й да спре.
Когато се поуспокои, започна да мисли ясно и логично. Вече знаеше какво трябва да направи.
След дълъг размисъл тя стана, отиде до свързващата врата и я отвори с треперещи пръсти.
Стаята на Саймън бе потънала в тъмнина. Трудно можеше да различи затъмненото легло без очилата си. Известно време стоя загледана, докато силното чувство на дълг и любов не избуя в нея.
— Ще те защитя, драконе — прошепна тя.
— Емили?
Дрезгавият глас на Саймън я сепна. Емили подскочи от уплаха.
— Съжалявам, милорд. Не исках да ви будя.
Тя не бе говорила с него, откакто се видяха у Бриджтънс. Вярно, че той я бе поканил на танц, но говориха малко. След като установи присъствието й там, той изчезна.
— Да не си решила да ме молиш, фейо? — попита без каквото и да е вълнение Саймън. — Защото, ако си дошла за това, трябва да знаеш, че си губиш времето. Няма да спасявам баща ти така, както спасих брат ти. Нито ще му позволя да се оправи, както стана с Норфкот, Конънбъри и Пенингтън. Това е съвсем различно нещо.