— Самата истина.
Очите й заблестяха от удоволствие.
— Благодаря ви, милорд. Уверявам ви, че съм очарована от вас по същия начин.
Това бе толкова лесно и просто, помисли си Саймън.
— Знаете ли, ние не бяхме планирали да говорим за поезия или да обсъждаме последните рецензии — обясни Емили, крачейки редом с него.
— А за какво възнамерявахте да говорите?
— За инвестиции. — Тя си придаде небрежен вид.
— Инвестиции?
— Разбирам, че може да ви се сторя неделикатна. — в погледа й се четеше загриженост. — Повярвайте, днешният ден беше твърде необикновен. Трябваше да съобщя доста добри новини, свързани с инвестициите, които направиха моите приятелки. Разбирате ли, те всички са загрижени за своите пенсии. Никой няма право да ги вини.
— Вие се занимавате с техните бъдещи пенсии?
— Имам известен опит във финансовите дела, така че правя каквото мога. Дамите, с които се срещнахте днес, винаги са били много добри с мен. Това е най-малкото, което мога да направя за тях. — Тя се усмихна поверително. — Но повярвайте, обикновено водим оживени дискусии за последните издадени книги и поеми. През последната седмица спорихме много за книгата на мис Остин „Гордост и предразсъдъци“. Мислех да ви пратя писмо по този повод.
— Какво мислите за романа?
— Е, добър е. Искам да кажа, че мис Остин е много добра писателка. Притежава забележителна дарба да осветлява различни страни от характера, но…
— Но? — попита любопитно той.
— Проблемът е, че темата е твърде прозаична. Не сте ли съгласен? Тя пише за толкова обикновени хора и събития.
— Мис Остин не е Байрон, съгласен съм с вас.
— Това е самата истина — ентусиазирано се съгласи Емили. — Нейните книги са твърде забавни, но им липсва вълнението на лорд Байрон, да не говорим за любов към приключенията или силна страст. В литературния кръжок наскоро приключихме с „Гяур“.
— Хареса ли ви?
— О, да. Такава прекрасна атмосфера, толкова забележителни събития и безумна страст. Харесвам я дори повече от „Чайлд Харолд“. С нетърпение чакам следващата му книга.
— Както и повечето хора в Лондон — каза Саймън.
— Кажете ми, сър, знаете ли как трябва да се произнася Г в „Гяур“, меко или твърдо? Последния четвъртък изгубихме доста време в дискусии по този въпрос. Мис Брейсгърдъл, която има отлични познания по древна история, счита, че трябва да се произнася меко.
— Аз нямам никакви познания по този въпрос — подчерта Саймън. Той все още не беше чел поемата, а и нямаше никакво намерение да го прави. Бе насочил разговора към романтичните произведения само за да постави своя капан. Сега, когато капанът вече бе заложен, страстните, епични поеми, изпълнени с приключения, изобщо не го вълнуваха. Той имаше да върши далеч по-важни неща.
— Предполагам, че няма особено значение — увери го Емили, — имам предвид това, как се произнася Г в „Гяур“.
Саймън сви рамене.
— Предполагам, че това засяга само Байрон.
Те достигнаха потока, откъдето се виждаше пътят. Графът машинално се обърна и тръгна надясно срещу течението. Емили повдигна полите на овехтялата си рокля с неподправена грациозност, която някак си придаде стил на старите й дрехи, и се огледа с любопитство.
— Извинете, милорд, но, изглежда, вие знаете къде отивате. Да не би да помните този път от детските си години, когато сте живели по тези места?
Саймън я изгледа отстрани и се зачуди от кого ли е успяла да получи такава важна информация.
— Откъде знаете, че семейството ми е имало къща тук?
— Лавиния Ингълбрайт спомена за това.
— Оттогава мина доста време — отвърна много внимателно той.
— Това е изключително приятно съвпадение, нали? Само си представете, милорд — вие започвате кореспонденция с мен, защото случайно откривате, че споделям вашия интерес към романтичната литература. Аз след това научавам, че като дете вие сте живели близо до Литъл Дипингтън. А сега се срещаме. Не е за вярване.
— Животът е пълен със странни съвпадения.
— Предпочитам да мисля за тези неща като за съдба. Знаете ли, даже си ви представям как като малко момче сте тичали край този поток с кучето си. Имахте ли куче, сър?
— Мисля, че имах.
— Така си и знаех — кимна Емили. — Аз лично често идвам тук. Спомняте ли си моята поема „Стихове от летен ден край езерото“?
— Съвсем ясно.
— Написах ги, когато седях край малкото езерце — каза гордо Емили. — Може би си спомняте някой друг ред?
Саймън се загледа в зелените й очи, пълни с надежда, и отчаяно се опита да си припомни няколко думи от милата, но банална поема, която тя му бе изпратила в едно от своите писма. Изпита огромно облекчение, че силната му памет и този път не му изневери, и изрецитира: