— Възнамерявам да изплатя всичките си задължения, сър. Не ме притеснявайте.
Саймън бавно седна, като се чудеше как този човек може да е толкова самоуверен, когато го заплашва пълно разорение.
— Вярвам, че знаете какво да сторите, вместо да очаквате помощ от вашата дъщеря.
— Емили е добра дъщеря. Винаги съм можел да разчитам на нея — Фарингдън повдигна чашата и погълна цялото й съдържание.
— Не и този път, Фарингдън.
— Ще видим.
Бродърик се огледа из стаята, като търсеше свободни играчи. Саймън присви очи.
— Значи ли това, че не бихте се заинтересували от една сделка, Фарингдън? — попита тихо той.
— За какво говорите? — попита бързо Бродърик, като се обърна към Саймън и се вгледа в него заинтригуван.
— Готов съм да платя вашите дългове при определени условия.
Бродърик придоби вид на ловджийска хрътка, подушила заек.
— Мили Боже, да не би да се е обърнала към вас? Молила ви е да ми помогнете? Знаех си, че ще го направи! Както винаги съм казвал, тя е добро момиче. Много е сладка, нали? Също като майка си.
— Това няма нищо общо с Емили. Всичко е между мен и вас, Фарингдън. Интересувате ли се?
Бродърик се засмя.
— Разбира се. Винаги съм се интересувал от финансови предложения. Какво имате предвид, Блейд?
— Да платя вашите дългове, а вие да заминете като управител на моите имоти в Йоркшир.
— Йоркшир? — Бродърик се задави при последната си глътка вино.
— Там отглеждам коне и ми хрумна да използвам изключителните ви познания и способности по отношение на чистокръвните коне. Но трябва да ми обещаете, че никога няма да се върнете в Лондон и към игралните маси. Това е положението, Фарингдън, и аз очаквам, че вие ще работите със същото старание, с което играете карти.
— Трябва да сте откачили, Блейд — изсъска Бродърик. — Да ме изпратите в Йоркшир да се занимавам с някаква проклета ферма? Това няма да стане, докато съм жив. Аз съм светски човек, а не селянин. Махайте се оттук. Не искам да слушам повече за вашето предложение. И сам мога да си платя дълговете.
— Без помощта на дъщеря ви?
— Кой казва, за Бога, че дъщеря ми няма да ми помогне?
— Аз — Саймън съжаляваше, че направи предложението. — Това няма да стане, Фарингдън. Никога. Никога няма да ви позволя да използвате Емили.
— Негодник! Ще видиш ти!
Саймън сви рамене, взе шапката си и тръгна към вратата.
Случката го разстрои. Защо човек трябва да бъде увличан от случаен импулс, съвсем необясним който го кара да прости? Беше очевидно, че такива категории хора бяха смятани за твърде наивни и другите се държаха с тях като с идиоти.
Все пак Саймън бе доволен, че е направил това предложение на Бродърик. Реши след бала да спомене и на Емили за своя благороден жест. Тя щеше да го погледне с обичайното си обожание и да му каже, че винаги е знаела колко благороден и щедър е той. Фактът, че Бродърик отказа да приеме предложението за Йоркшир, щеше да си остане негов проблем, а не на Саймън.
Саймън нямаше да изпитва повече онова чувство на вина, когато гледа Емили в очите.
Да, каза си той, докато се отърсваше от неприятното усещане, сега се чувствам много по-добре. Би искал веднага да каже на Емили за своето добро дело, но тя ще е твърде заета с подготовката за бала и няма да може да му се отблагодари. По-добре да изчака, докато всичко вкъщи се успокои.
— Емили може да се отпусне и да се успокои — прошепна Араминта на Саймън. — Балът й е брилянтен успех за нея. Къщата е препълнена с гости, улицата е задръстена от карети, бюфетът е отлична комбинация от източни екзотични и традиционни английски ястия, а музиката е на изключително равнище. Утре сутринта всички ще говорят, че това е било най-голямото събитие на сезона.
Саймън кимна хладно, докато се оглеждаше из препълнените стаи. Смях, музика и шумни разговори се носеха отвсякъде. Наистина сбирката на Емили имаше шеметен успех.
— Да си виждала наскоро Емили?
— Преди малко я видях да говори с лейди Линтън — Араминта се загледа в тълпата. — Сега не я виждам. Вероятно е отишла с Грийвз да провери дали персоналът си изпълнява стриктно задълженията. Тя се грижи и за най-малката подробност тази вечер. Чудя се как все още не е припаднала от изтощение.
Саймън се намръщи и почувства смътна тревога. Тя го бе обхванала от няколко минути и се усилваше все повече и повече.
— Извини ме, ще опитам да я намеря.
— Сполука. Попитай и иконома си, той следи за всичко.
— Ще го направя.
Саймън започна да си пробива път през тълпата, като спираше тук-там за да размени обичайните любезности и да получи комплименти за представянето на Емили като домакиня.