— Един тост, мадам.
Тя се усмихна с очи, докато вдигаше чашата.
— За какво вдигаме тост, милорд?
— Англия се освободи от Фарингдънови. — Саймън със задоволство отпи една глътка коняк.
— Ами аз?
— Ти — рече Саймън, докато оставяше чашата си — не си повече Фарингдън. Не си от деня, в който се омъжи за мен.
— Разбирам — тя наблюдаваше всяко негово движение с пламнали очи. — Саймън, трябва да ти благодаря за всичко, което направи за моето семейство. Беше изключително щедър. Никога не съм виждала Чарлз и Девлин толкова развълнувани от нещо, колкото от заминаването им за Индия. А баща ми…
— Какво за него?
— Както казах, към него беше изключително щедър. Той не го заслужава.
— Не го заслужава.
— Толкова си мил, Саймън — рече импулсивно тя. — Толкова щедър и благороден, и…
Той я накара с ръка да млъкне.
— Това, което направих, бе да се освободя от Фарингдънови. Действах от егоистични подбуди.
— Не. Това, което направи, бе за мен — каза сериозно тя. После очите й светнаха весело. — Всички знаят колко ме обичаш.
— И всички знаят, че си безумно влюбена в мен, че си моя робиня и зависиш от моите желания — той започна да развързва възела на бялата си вратовръзка.
— Споразумението ми изглежда честно.
— Без съмнение всички ще го разберат — каза Саймън и свали копринената вратовръзка от врата си. — Затова съм толкова влюбен в теб, колкото и ти в мен.
— Това тревожи ли те?
Той се спря пред нея, като си играеше с вратовръзката.
— Ни най-малко.
— Саймън, какво ще правиш с вратовръзката? — попита Емили.
Той я сложи нежно около врата й.
— Същото, което направих последния път, когато се любихме в библиотеката.
Очите й се разшириха от учудване.
— Наистина ли? Но сега е денем, милорд.
— Никога не е твърде рано да отидеш на златния бряг на любовта.
Той я взе в ръцете си и отиде до големите сатенени възглавници. Сложи я върху една от тях и седна до нея. Емили му се усмихна. Обичта гореше в очите й.
И когато остана облечена само с една лента коприна, тя се хвърли в прегръдките му, както винаги правеше — с радостна, любяща страст, която щеше да стигне до края на живота им.
С ъгълчето на очите си Саймън видя как един от скъпоценните дракони му се засмя и постепенно смехът се превърна в драконска музика, която изпълни къщата.