— Вие си спомнихте! — Емили бе толкова развълнувана, сякаш току-що бе получила от него няколко скъпоценни камъка. След това се изчерви и добави с поверителен тон: — Разбирам, че трябва да преработя някои части. Не навсякъде римите са издържани добре.
— Е — започна внимателно Саймън, — трудно е да се каже…
— В момента това не е важно — отвърна радостно тя. — Сега работя над един по-голям проект, който е по-важен от тази поема.
— По-голям проект? — Саймън усети, че разговорът започва да му се изплъзва.
— Да, нарекла съм го „Мистериозната дама“. Това ще бъде дълга, епична поема, пълна с приключения и страст по маниера на Байрон. — Тя го погледна срамежливо. — вие сте единственият човек, милорд, който знае за това… освен членовете на литературния кръжок, разбира се.
— За мен е голяма чест — каза Саймън. — Значи приключения и силни страсти?
— О, да. Разказва се за една млада жена, чиито коси имат цвета на залязващото слънце, и как тя търси своя любим, който е изчезнал. Разбирате ли, те искат да се оженят, но нейното семейство не одобрило младежа и забранило на двамата да се виждат. Той бил принуден да напусне, но преди да замине, подарил на своята любима пръстен и обещал, че ще се върне. Тогава щели да се оженят въпреки волята на семейството й.
— Но нещо се провалило?
— Да, той не се завърнал и героинята разбрала, че се нуждае от нейната помощ, тъй като е изпаднал в беда.
— А тя откъде знае това? — попита Саймън.
— Тя и героят са толкова близки, толкова обвързани от своята чиста и искрена любов, че умеят да общуват помежду си дори когато не са заедно. Тя просто знае, че той е в беда, затова напуска дома си и тръгва да го търси.
— Доста рисковано начинание. Може би той просто е използвал несъгласието на нейните родители, за да я изостави. Може би й се е наситил и когато те са го отхвърлили, е използвал този хитър ход, за да се измъкне от заплетената ситуация, в която е попаднал.
Веднага след като каза това, му се прииска да се ритне. Изражението на лицето на Емили говореше доста красноречиво, че е казал не това, което трябва.
— О, не — въздъхна тя, — няма нищо такова.
— Разбира се — съгласи се Саймън, като се усмихваше насила. — Простете ми, аз просто ви подразних. Откъде мога да зная, нали вие пишете поемата?
— Точно така. Обещавам ви, че ще има добър край.
— Кажете ми, мис Фарингдън, ако някой сега ви даде десет хиляди лири, какво ще направите с тях?
Безумното вълнение на Емили изчезна моментално. Замечтаният й поглед внезапно стана много съсредоточен. В зелените й очи светеха остър ум и проницателност.
— Бих купила няколко акции за канала, може би и няколко банкови облигации, и щях да вложа парите при четири процента лихва. За последното бих била по-предпазлива. Скоро уморителната война с Наполеон ще свърши и цените на фондовете ще паднат. Човек трябва да внимава много, когато работи с пари на правителството.
— Чудесно — измърмори Саймън. — Исках да се убедя, че вие сте жената, която ми трябва. Бях започнал да се чудя.
— Моля? — Емили го гледаше, без да разбира нищо.
— Няма значение. Просто се пошегувах. — Той се усмихна. — вашият финансов съвет ми допадна много, мис Фарингдън. Мнението ви почти съвпада с моето.
— Играете ли на борсата?
— Между другото. Финансовите ми интереси ги разностранни.
Саймън насочи конете към две близки дървета и ги завърза там, после хвана Емили за ръката и я поведе към един голям камък близо до езерцето.
Той я наблюдаваше как сяда и грациозно намества тежките си дрехи. Най-после бе ударил решителният час.
— Не можете да си представите какво значи за мен всичко това — започна Саймън, докато сядаше до нея. — Много често съм си спомнял за тази местност. И всеки път, когато съм го правил, съм си представял, че вие сте до мен. След като прочетох вашата поема, разбрах, че обичате това място така, както и аз.
Тя се огледа наоколо, любувайки се на затревените брегове, плитчините и камъните, които очертаваха езерото.
— Сигурен ли сте, че сте познали точното място, описано в моите стихове?
Саймън проследи погледа й и си спомни колко пъти бе идвал тук през своето самотно детство. Тогава бягаше от тиранията на баща си и търсеше спокойствие от безкрайните капризи на своята малодушна, болнава майка…
— Да, мис Фарингдън. Познавам това място.