— Много е красиво. Идвам често тук, за да бъда сама и да мисля за моята поема „Мистериозната дама“. Сега, когато зная, че сте обичали да идвате тук и да размишлявате, това място ще има още по-голяма стойност за мен.
— Ласкаете ме.
— Просто говоря истината. Толкова е странно, нали? — Тя се обърна към него; лицето й беше сериозно, а веждите — смръщени. — Но аз се почувствах ваша близка от момента, в който прочетох първото ви писмо. Не смятате ли, че нашето запознанство чрез пощата е най-причудливият ход на съдбата?
— Най-причудливият? — Саймън си спомни колко седмици бе прекарал в търсене на най-подходящия начин за контакт с мис Емили Фарингдън Едно писмо, адресирано до нея под претекст, че е чул за нейните увлечения по поезията, му се бе сторило най-бързият и прост начин за завръщането му в Сейнт Клер Хол.
— Знам от вашето първо писмо, че сте доста особен, милорд.
— Аз бях този, който остана с впечатлението, че кореспондира с една много особена жена. — Саймън галантно взе ръката й и я целуна, а тя се усмихна леко.
— От много време мечтая за отношения като нашите — призна Емили.
Той й хвърли преценяващ поглед. Ставаше все по-лесно — жената бе почти влюбена в него. Саймън още веднъж потисна терзаещото чувство за вина, загнездило се в съзнанието му.
— Кажете ми, мис Фарингдън, как преценявате нашите отношения.
Тя се изчерви, но очите й горяха от ентусиазъм.
— Много чисти отношения, милорд. На високо равнище.
— Високо равнище ли?
— Да. Така, както аз виждам нещата, връзката ни е на интелектуална основа. Отношенията на метафизична основа облагородяват душата. Дружбата ни се състои в споделяне на чувства и взаимно разбиране. Човек дори би помислил, че между нас съществува и спиритична връзка, милорд. Съюз, неопетнен от банални мисли и сравнения. Страстите ни са изключително извисени.
— По дяволите — каза Саймън.
— Милорд?
Тя го погледна с непресторена невинност. Той искаше да я смути, но въпреки поетичната си натура Емили не беше толкова наивна. Освен това бе на двадесет и четири години и с една злополучна история зад гърба си.
— Страхувам се, че сте надценили моите добродетели, мис Фарингдън — рече грубо той. — Не съм дошъл в Хемпшир, за да създавам метафизична връзка с вас.
Пламъкът в очите й мигом угасна.
— Извинете, милорд?
Саймън скръцна със зъби и пусна ръката й.
— Дойдох с много по-земни намерения, мис Фарингдън.
— Какви са те, милорд?
— Тук съм, за да поискам ръката ви от мистър Фарингдън.
Реакцията й съвсем не беше такава, каквато бе очаквал от една стара мома с неприятно минало.
— По дяволите! — извика Емили.
Саймън загуби търпение.
— Смятам, мис Фарингдън, че трябва да забравите за духовно извисената любов, с мисълта за която сте живели няколко месеца.
— За какво говорите, милорд?
— Разбира се, че за силната страст, мис Фарингдън. — Той я стисна в прегръдките си. — Изведнъж ме обзе любопитството, дали можете да й се наслаждавате.
ГЛАВА 3
Емили стоеше зашеметена, хваната в желязна прегръдка. Бяха изминали пет години, откакто бе имала интимна близост с мъж. А това, че мъжът сега бе Саймън, направо не беше за вярване. Той бе нейният другар в царството на метафизиката, нейният благороден, интелигентен, чувствителен приятел, на когото тя изповядваше душата си.
Само в най-тъмните часове на нощта и в своите най-потайни мечти си бе позволявала да си го представи и като истински любовник.
— О, Саймън — промълви тя, като го гледаше с почуда. Прегръдката му бе толкова силна, че раменете й трепереха.
Той не отговори. Златните му очи блестяха от напрежение, което при всеки друг мъж би означавало предупреждение. В погледа му се четеше повече раздразнение и нетърпение, отколкото мило чувство, но това вероятно бе плод на нейното въображение.
Без да продума, той свали очилата и бонето й и ги постави на камъка до своята шапка. След това се наведе към нея и Емили забрави всичко друго освен властната топлина на неговата целувка. Тя бе точно такава, за каквато бе мечтала през безсънните си нощи. Всъщност, дори повече. Емили никога не си беше представяла напълно силата на неговите целувки, защото никога дотогава не бе изживявала подобно нещо. Целувките отпреди пет години не струваха нищо. Ласките на ръцете му и преливащата интимност на устните му направо разбиха крехките й илюзии и й показаха какво значи истинска страст.
Ръцете му, обгърнали кръста й, започнаха бавно да се плъзгат нагоре към гърдите й. Емили смътно усещаше, че трябва да спре всичко това, ала не й достигаха сили да го стори. Това бе С. О. Трейхерн — мъжът, когото обичаше с чиста и благородна страст, мъжът на нейните мечти. Сега, в този момент на безумно откровение, тя с огромно учудване осъзна, че той отвръща на любовта й.