— Проблемът е — каза тя, леко намръщена, — че не съм убедена дали можем да разчитаме на здравия ми разум в подобни ситуации. Убеждавала съм се в това много пъти. Следователно трябва да заложим на вашето чувство за чест и благоприличие. Не се тревожете, милорд, сигурна съм, че вие знаете да се оправяте.
— Какво, за Бога, искате да кажете с това, че губите здравия си разум в подобни ситуации?
— О, нищо, нищо, милорд — отвърна бързо Емили. Не искаше да дава обяснения за злополучното си премеждие. Въпреки това Саймън навярно вече бе чул за любовната й история и затова би трябвало да прекрати този разговор. — в моето семейство смятат, че любовта ми към романтичната литература има отрицателно влияние върху мен.
— А така ли е? — Златните му очи бяха непроницаеми.
Емили се изчерви и се загледа в изящния възел на вратовръзката му, който не изглеждаше ни най-малко пострадал от изблика на луда страст.
— Вие трябва да знаете отговора, милорд. Познавате ме по-добре от всеки друг.
— Заради вашите писма? — Той хвана нежно брадичката й и я накара да го погледне в очите. — Знаете ли, може би сте права. Имам чувството, че вие сте една тъжна, неразбрана млада жена. Но грешите, като мислите, че знаете за мен толкова, колкото аз за вас.
— Нито за миг не съм помисляла, че убежденията ми може да са погрешни, милорд. — Тя го погледна напрегнато. — Чрез нашите писма вие и аз създадохме най-прекрасната мисловна и духовна връзка, която може да се създаде. Сигурна съм, че нашето общуване на високо ниво ни научи да се разбираме добре един друг…
— Достатъчно — прекъсна я рязко той. — Мис Фарингдън, ужасно грешите, като смятате, че можете да се доверите изцяло на един мъж, особено когато става дума за чувства.
Тя се усмихна ведро, защото знаеше, че той греши.
— Не мисля така, милорд. Не и във вашия случай. Бих ви доверила сърцето и живота си.
— По дяволите. — Саймън поклати глава и пусна брадичката й. — Изглежда вашето семейство е право. Никакъв здрав разум в подобни ситуации. Вие не осъзнавате рисковете, които поемате, впускайки се в любовна връзка.
Тя повдигна рамене.
— Произхождам от семейство на комарджии, милорд, това е в кръвта ми.
— И колко пъти сте поемали подобен риск? — попита внезапно той.
Емили се загледа в езерото, търсейки подходящите думи. Знаеше, че достойнството изисква да му каже цялата истина, но същевременно не искаше да разруши идилията, като му разправи историята си.
— Никога не съм се влюбвала. Поне не истински. Веднъж, преди доста време, мислех, че съм влюбена, но се оказа, че съм сгрешила. Оттогава не съм поемала подобен риск с никого.
— Интересно.
Тя се обърна и срещна студените му, преценяващи очи.
— Милорд?
Саймън каза нещо под нос и се изправи на крака.
— Не ми обръщайте внимание. Очевидно в момента мислите ми са объркани. Това е пряко следствие от приближаването на златния бряг на любовта. Хайде да тръгваме. Ще яздя с вас до Сейнт Клер Хол.
— Нещо лошо ли казах, милорд?
— Съвсем не. Вярвам, че всичко между нас занапред ще върви много добре. Аз просто се нуждаех от малко информация, преди да продължа по-нататък и я получих.
— Разбирам, много умно. — Емили си отдъхна и му се усмихна, без да се притеснява, че това, което бе на сърцето й, е изписано в очите. Тя знаеше много добре, че за тях двамата няма бъдеще; но имаше настояще и бе решена да му се радва колкото може по-дълго. — В последното си писмо писахте, че сте дълбоко впечатлен от моите стихове за урните и разбитите сърца.
Устните му леко се изкривиха, когато я хвана за ръката и я поведе към чакащите коне.
— Това е вярно, мис Фарингдън.
— Радвам се, че сте се заинтересували от тях — каза тя радостно. — Мистър Паунд, моят издател, не мисли като вас. Тази сутрин получих още един отказ от него.
— Явно мистър Паунд има по-лош вкус дори от критиците в „Единбургски преглед“.
Емили се изсмя възхитена.
— Напълно сте прав. — Тя замълча, а изражението й стана сериозно, сякаш бе обзета от чувство за вина. Бе длъжна да го предупреди. — Милорд?
— Да, мис Фарингдън? — Саймън бе зает с отвързването на сивата кобила.
— Сериозно ли говорехте, когато казахте, че сте тук, за да… за да поискате ръката ми от моя баща?
— Да, мис Фарингдън, сериозно говорех. — Той й помогна да се качи на седлото.
Тя докосна ръката му, която се плъзгаше по крака й. В очите й се появиха сълзи.
— Това е невъзможно и вие скоро ще го разберете, но искам да знаете, че ще ви бъда винаги благодарна за този момент. Ще пазя този спомен в сърцето си до края на своя живот.
— Какви ги говорите? — намръщи се Саймън.