Емили не можеше да стои повече край него — той щеше да види сълзите й. Тя бодна с глезени кобилата и тръгна встрани, по пътя за Сейнт Клер Хол. Хладният вятър отнасяше капчиците, които се стичаха по бузите й.
Саймън едва успя да сдържи любопитството си, докато лейди Джилингъм стане от масата и ги остави да пият портото си след вечеря. Веднага, щом дамата ги напусна, те отдъхнаха успокоени. Отпуснаха се удобно в столовете, кръстосаха крака и вдигнаха чашите. Лорд Джилингъм запали пура.
Саймън се приготви да прави това, което джентълмените правят от незапомнени времена — да говорят за жени на бутилка порто. Джилингъм бе в добро настроение, тъй като бе изпил прилично количество вино по време на вечерята.
— Доволен ли сте от посещението си на литературния кръжок? — попита Джилингъм, като го гледаше изкосо през синия дим на пурата.
— Беше интересно. — Саймън въртеше в ръка кристалната чаша, наблюдавайки играта на светлината по ръбчетата. — Очевидно страстта към романтичната поезия се е разпространила и извън Лондон, поне сред жените.
— Знаете ли какво ще последва от всичко това? — Джилингъм тъжно поклати глава. — всички тези романтични щуротии ще имат отрицателно отражение върху жените.
— Вероятно това няма да засегне добрите дами от Литъл Дипингтън.
— Сигурно това не се отнася до по-възрастните дами като сестрите Ингълбрайт например, но може да навреди на по-младите.
— Такива като мис Фарингдън? — подхвърли Саймън.
— Проклетите романтични глупости съвсем разсипаха бедното момиче. Жалко. Но така или иначе тя няма шанс — израсна сред нехранимайковци и комарджии. Въпрос на време бе кога ще я сполети нещастието, особено след смъртта на майка й. Тя почина преди шест години. Беше прекрасна жена. Много красива. Всички Фарингдън са красиви — и мъже, и жени. Само мис Фарингдън прави изключение — тази червена коса, луничките, а на всичкото отгоре и очилата. Можеше да прикрие част от недостатъците си, но горкото момиче никога не е имало късмет.
— Заради смъртта на майка си?
— Последвана от една неприятна случка — обясни тъжно Джилингъм.
— Колко неприятна е била тази случка? — попита внимателно Саймън. Време е да науча всички подробности, помисли си той.
— Според баща й, доста. Горкото дете.
— Преди пет години ли се е случило?
— Горе-долу. Спомням си, че мис Фарингдън беше на деветнадесет години по онова време. Беше загубила майка си преди една година. Проклетият й баща и непрокопсаните й братя непрестанно отсъстваха и я оставяха съвсем самичка в голямата къща. Не можете дълго да удържите един Фарингдън да не играе. Във всеки случай мис Фарингдън бе оставена повече или по-малко да прави каквото си иска, като имаше за единствена компания прислугата. Няма никакво съмнение, че е била самотна. Нямаше и кой да я посъветва. Сякаш всичко бе готово за нещастието.
Саймън протегна ръка към бутилката и напълни догоре чашата на домакина си.
— И то се случи?
— Нещастието? То се случи скоро. Както обикновено става, появи се един млад безделник.
— Разбирам. — Саймън отпи от чашата си и се зачуди защо постоянно прекъсва разговора. Вероятно се страхуваше да не приключат с темата, преди да е научил достатъчно. Много отдавна беше разбрал, че всякакъв вид информация е от жизнено значение, особено когато става въпрос за отмъщение. — Този млад мъж още ли живее тук?
— Ашбрук? По дяволите, не! Никога повече не съм го виждал оттогава. Чух, че получил титла преди няколко години и сега е барон и поет. Обикаля салоните на Лондон; сигурно сте го виждали. Ето това е тази мания по романтичната поезия.
Пръстите на Саймън се бяха свили от само себе си около чашата. При споменаването на името на Ашбрук той ясно си спомни петте чифта обвиняващи очи, насочени към него, когато следобеда случайно заговори за последната поема на Ашбрук. Тази му нетактичност го накара сега да потръпне.
— Значи Ашбрук е човекът, който провали мис Ем… искам да кажа, мис Фарингдън?
— Увещавал я да избяга с него. Много тъжно.
— Бягство?
— Горката мис Фарингдън вярвала, че я обича. Но аз лично се съмнявам, че той изобщо някога е искал да се ожени за нея. На следващия ден старият Фарингдън ги хванал и оттогава Ашбрук не се е появявал насам. Но лошото вече било станало. Фарингдън ми довери, че били изкарали една нощ в някаква страноприемница.
— Разбирам.
— Лоша работа. Емили е малка и сладка. Никой не говори за случилото се, понеже никой не иска да я нарани. Бъдете и вие внимателен.
— Естествено.
Саймън внезапно си припомни изражението на лицето й, когато се опитваше да му обясни, че е напълно невъзможно да поиска ръката й. Очевидно тя като всички останали е убедена, че за нея няма бъдеще. Най-много можеше да се надява на един благороден, чист, интелектуален романс, поддържан чрез кореспонденция. Нищо чудно, че така се обърка, когато го видя за пръв път.