Саймън си спомни, че беше виждал един-два пъти Ашбрук в Лондон на балове. Този човек полагаше големи усилия да си създаде образ на мъж с изострена чувствителност и циничен вкус. Дамите, които се навъртаха около него, очевидно го намираха за привлекателен. Не беше тайна, че те гледаха на него като на представител на новия романтичен стил, разпространен от Байрон.
— Защо Фарингдън не е настоял Ашбрук да се ожени за дъщеря му? — попита Саймън.
— Сигурно е опитал, но Ашбрук му е отказал. Знаете, че един мъж не може да бъде насилен. Въпрос на чест е. Освен това Фарингдън няма толкова силни позиции в обществото. Единственото, което би могло да му помогне, е далечната връзка с някакъв разорен барон от Нортъмбърленд.
— Значи Фарингдън се е провалил?
— Боя се, че е така. Нашата малка мис Фарингдън се бе изгубила от погледите на мъжете от семейството, което е било достатъчно да привлече вниманието на Ашбрук. Мисля, че младият мъж просто си е играл с чувствата й и дамата плати цената за своята неопитност и недискретност. Това често се случва на младите момичета.
Саймън разглеждаше виното в чашата си.
— Учуден съм, че нито Бродърик Фарингдън, нито братята близнаци са потърсили сметка на Ашбрук.
— Фарингдънови поемат рискове само когато играят комар, никога и със самите себе си.
— Разбирам.
— Много жалко — заключи Джилингъм и се пресегна към бутилката. — Добре че бяха дамите от литературния кръжок.
Саймън го погледна.
— Защо?
— Събраха се и взеха мис Фарингдън в тяхната група. Дадоха ясно да се разбере, че няма да я пренебрегват, въпреки че в очите на обществото тя бе опетнена. Трябва да ви кажа откровено, че всички дами от кръжока й завиждат тайно. Тя донесе малко вълнение в техния еднообразен живот.
Саймън си помисли, че това е направо изключителен коментар от страна на лорда. Той се зачуди дали Джилингъм знае, че Емили се е отплатила ни своите благодетелки, като е осигурила старините им.
— Значи мис Фарингдън няма да може да се омъжи заради този скандал. Знаете ли, трудно ми е да повярвам, че никой досега не се е опитал да поиска ръката й. Тя е доста интригуваща личност.
— Е, Прендергаст винаги е подръка — каза замислено Джилингъм.
Саймън се намръщи.
— Кой е този Прендергаст?
— Провинциален аристократ. Притежава прилично парче земя в околността. Съпругата му почина преди година и той ясно даде да се разбере, че е готов да забрави за инцидента в миналото на мис Фарингдън. Честно казано, той не е мечтата мм едно младо момиче, но пък и мис Фарингдън не е младо момиче… Тя, както изглежда, няма голям избор.
Няколко часа по-късно Саймън се отказа от опитите си да заспи. Той повдигна дебелите завивки, стана от леглото, облече ризата си и обу бричовете и ботушите. След това взе балтона си и излезе от стаята.
Откакто се бе завърнал в Литъл Дипингтън, неспокойствието го преследваше непрекъснато. Затова той реши, че една разходка би му помогнала. В къщата беше студено и тъмно. Отначало Саймън смяташе да запали свещ, но после се отказа. Винаги се бе ориентирал много добре в тъмнината.
Той тихо тръгна надолу по стълбите към трапезарията, откъдето се стигаше до кухнята. Малко по-късно беше навън. Нощта бе ясна и мразовита. Лесно беше да намери пътя през гората до Сейнт Клер Хол. Бяха минали години, откакто бе вървял нощем по тези места, но помнеше всичко.
Десет минути по-късно Саймън крачеше по хубавия път към къщата. Ботушите му скърцаха по замръзналата земя. Той спря пред елегантното стълбище, обърна се и тръгна през градините към другата страна на къщата. Голямо бе учудването му, когато видя, че прозорецът на библиотеката все още свети.
Стомахът му се сви. Светлините блестяха по същия начин както през онази нощ преди двадесет и три години. Той си спомни как тогава нахлу в библиотеката, където намери баща си да лежи по очи на бюрото плувнал в кръв. Сега Саймън разбра какво го беше довело тук — той искаше да узнае дали духът на баща му все още витае край махагоновото бюро. Някъде дълбоко в себе си Саймън очакваше, че ще види пистолета в ръката на мъртвия граф и кръвта по стените, примесена с парченца разкъсана плът и мозък. Тази страховита картина се беше запечатала в паметта му завинаги.
Но вместо да срещне духа на човека, който загуби всичко и ги напусна като страхливец, оставяйки едно дванадесетгодишно дете на произвола на съдбата, Саймън видя Емили. Тя беше седнала в един огромен стол и изглеждаше съвсем мъничка и ефирна до голямото махагоново бюро. Светлината на свещите придаваше на червената й коса такъв блясък, какъвто слънцето — на неговия жребец Леп Сенг.