Беше облечена в старомодна рокля и носеше бяла шапчица на главата си. Краката й, свити под стола, бяха обути в меки сатенени чехли. Тя упорито пишеше с паче перо в една книга, подвързана с кожа. Саймън си помисли, че такова романтично същество като Емили сигурно си води дневник. Или може би съставяше нови строфи от „Мистериозната дама“.
Той реши да я погледа още няколко минути, като си каза, че след това ще си тръгне. Въпреки това остана чак докато Емили остави перото и стана. Очите му внимателно следяха как тя изгаси лампите и взе свещта, за да освети водещото към стаята й стълбище.
След малко Саймън осъзна, че все още стои неподвижен, загледан в тъмната стая. Против волята си тръгна обратно. Помисли си, че не видя това, за което беше дошъл; духът на неговия баща, които би трябвало да живее в библиотеката, бе прогонен от една червенокоса и зеленоока Титания, седнала на мястото му.
Следващата седмица Емили живя като на седмото небе, носена от облаците. Никога преди това римуването не й се беше удавало толкова лесно. Тя бе вдъхновена от всичко, което виждаше или докосваше, но най-вече от Саймън. Знаеше, че е като на сапунен мехур, който я носи по вятъра, но може всеки момент да се спука и тя да падне на земята. Ала бе решила да се радва на този полет колкото може по-дълго. Напоследък й се бяха случили доста приятни неща.
Емили беше влюбена и нейният любим явно подреждаше нещата така, че да бъде непрекъснато с нея. Срещна го у семейство Хетърсидж в събота вечер; беше й партньор на бридж и те спечелиха. Как може такава двойка да загуби, помисли си Емили.
Саймън присъстваше и на музикалния следобед у Сюърдови в понеделник. Двамата тайно си размениха погледи и се усмихнаха, когато по-младата дъщеря на Сюърд направи грешка, докато свиреше на пиано. Когато тя свърши, ръкопляскаха толкова силно, че я изкараха на бис.
Когато Емили отиде на пазар, Саймън също посети селото, дори успяха да си поприказват. И най-сетне той излизаше на езда всеки път, когато и Емили правеше това.
Към края на седмицата Саймън се появи внезапно пред портата на градината на викария точно когато Емили си вземаше сбогом със съпругата на викария — мисис Ладлоу. Графът яздеше кафявия си жребец Леп Сенг. След като слезе от коня и поздрави учтиво двете дами, той поговори известно време с тях, след това им пожела успешен ден, възседна коня си и се усмихна на Емили.
— Надявам се, че ще запазите за мен един танц утре вечер на бала у Джилингъмови, мис Фарингдън — каза той, докато опъваше юздата на жребеца.
— О, да, разбира се — отвърна Емили, останала почти без дъх. Това ще бъде първият ни танц, помисли си тя, докато гледаше как графът препуска по алеята. Едва сдържаше вълнението си.
— Боже, Боже — промърмори жената на викария. — Блейд проявява подчертан интерес към вас, млада госпожице.
Емили се изчерви, защото знаеше за какво си мисли мисис Ладлоу. Тя беше мила жена и съжаляваше Емили, защото рано или късно Блейд щеше да научи за злополучното й минало и това щеше да бъде крият на ухажването му.
— Графът е много мил и внимателен — каза тихо Емили и остана силно изненадана от последвалата забележка.
— Едно време неговото семейство живееше тук — рече замислено мисис Ладлоу. — Доколкото си спомням, преди повече от двадесет години.
Емили, която очакваше само внимателно предупреждение да не подклажда интереса на графа към себе си, се изненада много.
— Така каза и мис Ингълбрайт…
— Момчето и майка му заминаха след смъртта на бащата. Беше доста тъжно. — Мисис Ладлоу понечи да продължи, но внезапно смени темата и поклати строго глава. — Това няма никакво значение, скъпа. Всичко бе преди толкова много години. Емили, сигурна съм, че ще облечете най-хубавата си рокля утре вечер, нали?
Емили се усмихна, питайки се дали сега ще последва съвет или предупреждение.
— Предполагам — отвърна тя с лека нотка на неподчинение.
— Добре, добре. Младите хора трябва да се забавляват, когато могат. О, да не забравя. Сигурна съм, че бедните в Литъл Дипингтън ще ви бъдат много благодарни за дрехите, които донесохте днес.
Значи нямаше да има предупреждения, Емили въздъхна с облекчение и тръгна към своята кобила, която беше вързана наблизо.
Все още всичко беше много объркано. Изглежда никой не смяташе, че тя не трябва да флиртува с графа. Или поне никой не се е почувствал задължен да му разкаже за миналото й. Емили започна да се чуди дали моралистите в Литъл Дипингтън не се надяваха на добър завършек на тяхната дружба. Все едно, рано или късно някой щеше да се разприказва.