Когато Саймън се появи на следващата сбирка на литературния кръжок, Емили най-сетне осъзна, че нещата не вървят като по вода. Знаеше, че повече няма право да позволява на Саймън да я ухажва така открито, след като положението е толкова безнадеждно.
Започна да се чувства виновна, защото знаеше, че това няма да трае дълго. Скандалите винаги излизаха наяве. Ако никой не се наемаше да каже истината на Саймън, значи тази ужасна задача се падаше на нея.
Емили се боеше от този момент повече от всичко на света. Спомни си, че от самото начало любовта й към графа на Блейд бе обречена. Наближаваше часът, който щеше да сложи край на този романтичен маскарад.
ГЛАВА 4
Емили привърши буйния шотландски танц, като съзнаваше, че се смее твърде волно и е поруменяла. Беше изключително радостна, но и напрегната същевременно и знаеше причината за това — подготвяше се за предстоящата задача.
Съвестта не й позволяваше да крие повече истината, която трябваше да каже на Саймън. Вечерта, докато се приготвяше за бала, тя се закле пред себе си, че ще изпълни дълга си без повече отлагане. Колкото повече се увличаше по мечтите си, толкова по-добре разбираше, че не може да продължава да чака, докато стане непоправимото. Трябваше да вземе нещата в свои ръце и да приключи веднъж завинаги. Не можеше да живее повече по този начин. Разочарованието й щеше да бъде много по-голямо, ако Саймън сам открие истината и си отиде обиден.
Тя нарочно избра най-хубавата си рокля, ушита специално за нея от селските шивачки. Тази вечер щеше да я носи за пръв път — светлозелена рокля от муселин, украсена с жълти панделки. Очилата й бяха дискретно закачени на една от тях. Без очила щеше да й бъде трудно, но Емили категорично отказа да ги носи тази вечер.
Роклята й бе скроена така, че да разкрива прекрасните й гърди. Надяваше се това да я направи по-привлекателна. Когато за първи път облече новия си тоалет, тя се притесни, че той още повече подчертава крехкостта на фигурата й.
— О, не, не сте права — настоя нейната прислужница Лизи с пламнали от възхищение очи. — Изглеждате толкова нежна и деликатна, сякаш ще полетите.
Емили би искала тя да е права. Не се чувстваше особено лека и нежна тази вечер. Струваше й се, че в стомаха й има оловна топка, която нараства с всяка изминала минута.
Малката бална зала на Джилингъмови бе препълнена с провинциални аристократи, облечени с най-хубавите си дрехи. Лорд и лейди Джилингъм бяха известни с това, че имаха любезността да канят един-два пъти годишно своите по-малко забележителни съседи. Присъствието на Саймън само донякъде ги извиняваше за липсата на подобни събития напоследък. Затова за този бал домакините се бяха погрижили и да има шампанско и бюфет със закуски.
Докато танцуваха своя първи танц, Саймън и Емили бяха в центъра на вниманието. Без очилата си и загубила романтичното си настроение, Емили успя да пренебрегне всички любопитни погледи, отправени към нея и графа. Саймън, от своя страна, въобще не ги забелязваше, понеже никога не благоволяваше да обръща внимание на подобни неща.
Емили се осланяше на неговата самоувереност. Чувството за вътрешна сила и сигурност, което бе неотменима част от неговия характер, понякога плашеше, но сега беше изключително впечатляващо.
Емили сложи за няколко секунди очилата си и крадешком започна да оглежда тълпата, докато забеляза Саймън, който говореше с викария. Графът на Блейд, без каквото и да е съмнение, е най-привлекателният и величествен мъж в салона, реши Емили. Естествено тя беше малко предубедена, но не можеше да се отрече, че в своето строго черно-бяло вечерно облекло той беше много изискан. Още повече, че стаята бе препълнена от мъже с жилетки и сака изцяло в ярки цветове.
— Добър вечер, мис Фарингдън. Желаете ли чаша лимонада?
Емили изпъшка, когато чу неканения глас на Елиас Прендергаст. Тя свали очилата, защото не се нуждаеше от тях, за да види познатото охранено, румено лице. Мистър Прендергаст бе стегнал тялото си с корсети, за всеки случай. Всеки път, когато правеше някакво движение, те издаваха странен шум.
— Не, благодаря — отвърна Емили, като си помисли че това, от което се нуждае, е чаша шампанско. Тя отвори ветрилото си и започна да го размахва толкова по-усърдно, колкото повече Прендергаст се приближаваше към нея. Той издаваше такава миризма, сякаш не се беше къпал цял месец. Принадлежеше към старата школа и изпитваше силно недоверие към новата мода да се използва вода и сапун. Вместо това предпочиташе да употреби по-голямо количество парфюм.