Емили си служеше много внимателно с ножа за отваряне на писма, за да не развали прекрасния печат, всяко нещо от неговите писма беше важно и си заслужаваше да бъде съхранено в специалната кутия, която беше купила за тази цел.
Тя отлепяше внимателно восъчния печат, когато вратата на библиотеката се отвори и влезе брат й.
— Добро утро, Ем, виждам, че си затрупана с работа, както винаги. Как го правиш, мила моя сестро?
— Здравей, Чарлз.
Чарлз Фарингдън я целуна нежно по бузата и седна грациозно на стола от другата страна на бюрото. Той дари Емили с една безгрижна и предразполагаща усмивка, запазена марка на мъжете от рода Фарингдън, и кръстоса крака. Както винаги, беше елегантно облечен.
— Честно казано, не знам какво щяхме да правим, ако ти не обичаше да се затваряш тук и да се отдаваш на тази гадна, отегчителна кореспонденция.
Емили неохотно остави писмото на бюрото и дискретно го покри с последния брой на едно списание за джентълмени. Писмата на Трейхерн бяха нейна лична кореспонденция и не трябваше да бъдат оставяни отворени, защото можеха да привлекат случайния интерес на някой от членовете на семейството.
— Изглеждаш в отлично настроение — каза мило тя. — Предполагам, че си преодолял разочарованието от последната си загуба и възнамеряваш скоро да се върнеш в града.
Тя се вгледа в елегантния си брат през кръглите стъкла на очилата, чувствайки добре познатата смесица от раздразнение и обич. Емили обичаше Чарлз така, както обичаше и неговия брат близнак Девлин и своя безгрижен, общителен баща. Но беше факт, че мъжете от нейното семейство проявяваха склонност към безотговорност и небрежност. Красивата й майка, починала преди шест години, също се оплакваше от това.
Но въпреки всичко Емили трябваше да признае, че с изключение на нея самата, семейство Фарингдън е весела компания.
Тази сутрин Чарлз беше, както винаги, изключително привлекателен в костюма си за езда.
Сакото му беше изработено от Уестън; Емили знаеше това, защото бе платила сметката. Бричовете му бяха скроени така, че да подчертават прекрасната му фигура, а ботушите бяха толкова добре лъснати, че Емили почти се оглеждаше в тях.
Висок, с руса коса, която на слънце блестеше като златна, и с очи сини като лятно небе, Чарлз беше типичен Фарингдън. Като допълнение към чертите на млад Адонис той притежаваше и чара на Фарингдънови.
— Както обикновено, аз се възстанових бързо — увери я весело Чарлз. — Заминавам за Лондон след няколко минути. Ако имаш да предадеш нещо за Дейвънпорт, с радост ще свърша тази работа. Трябва да задмина по пътя за града пощенската кола; обзаложил съм се с Пиърсън.
Емили поклати глава.
— Не, днес няма нищо за господин Дейвънпорт. Може би следващата седмица, когато разбера от кореспондентите си в Есекс и Кент какво става с лятната реколта на боба. Тогава ще взема решение.
Чарлз набръчка изящния си нос.
— Боб. Как е възможно да се интересуваш от такива неща като производството на боб, Емили? Толкова е отегчително.
— Не по-отегчително от металургията, въгледобива или жътвата — отвърна тя. — Учудвам се, че не проявяваш поне мъничко интерес към тези неща. Всичко, на което се радваш в своя живот — от прекрасните ботуши до новия кон — е резултат от внимателното следене на неща като реколтата от боб.
Чарлз се засмя, протегна напред ръце с дланите навън и се изправи.
— Стига лекции, Ем. Те са по-отегчителни дори от боба. Във всеки случай, новият кон е чудесен. Татко ми помогна да го избера, а той, както знаеш, има набито око за породистите животни.
— Да, но този кон е ужасно скъп, Чарлз!
— Мисли за него като за добра инвестиция — той бързо я целуна по бузата. — Е, ако нямаш новини за Дейвънпорт, да тръгвам. Ще се видим отново, когато ще се нуждая от почивка след картите.
Емили му се усмихна замислено.
— Предай моите поздрави на татко и Девлин. Почти ми се иска да тръгна за Лондон с теб.
— Глупости, винаги си казвала, че се чувстваш най-добре тук, в провинцията, където имаш цял куп занимания, запълващи целия ти ден. — Чарлз се упъти към вратата. — във всеки случай, днес е четвъртък. Имаш среща с твоето литературно общество следобед, нали? Не би желала да я пропуснеш.
— Не. Предполагам, не. Довиждане. Чарлз.
— Довиждане, Ем.
Емили изчака, докато вратата на библиотеката се затвори зад гърба на брат й, и взе писмото на Трейхерн. Усмихна се със стаено задоволство, когато видя елегантния почерк, изпълващ целия лист.