Няколко минути преди един часа Емили седеше край махагоновото бюро втренчена в бутилката коняк. Беше сложила очилата си, но щеше да ги свали и прибере в горното чекмедже на бюрото веднага, когато Саймън пристигне.
Бутилката изглеждаше много примамливо. Беше пълна, а Емили беше изнервена от очакването. От доста време се чудеше дали да не си налее една чашка за успокоение. Стрелките по циферблати на големия часовник се движеха толкова бавно, че Емили се питаше дали не са спрели въобще. Две свещи бяха единственото осветление в стаята. Дървата за сутринта бяха подредени в камината, но тя не посмя да запали огъня. Утре някой от персонала щеше да забележи, че тя пак е стояла до късно и всички отново щяха да се тревожат, че работи прекалено много. Ето защо стаята изглеждаше твърде неприветлива.
Внезапно Емили усети, че кожата на ръцете и настръхва от нахлулия в стаята студен въздух. Тя потръпна в тънката си рокля и се зачуди дали не се е отворил някой прозорец. Опита се да стане, но в този момент почувства, че в стаята има някой. Тя скочи, готова да се разпищи, и хвана ножа за отваряне на писма, който лежеше на бюрото.
Но викът й така и не се чу. Силна мъжка ръка запуши устата й и Емили бързо бе придърпана към едно здраво мъжко тяло. Когато разбра кой я държи, се отпусна с облекчение.
— Ще се чувствам в много по-голяма степен добре дошъл, ако оставите ножа — каза Саймън, като махна ръката си от устата й. След това загаси свещта, която държеше в другата си ръка.
— Саймън, по дяволите! — Емили захвърли ножа и се обърна, гледайки го гневно през очилата си. — Изплашихте ме до смърт. Как смеете да се промъквате така? Откъде дойдохте? Наблюдавам вратата от часове.
Саймън свали балтона си и небрежно кимна към един от рафтовете с книги, който бавно и тихо се плъзгаше обратно на мястото си в стената. Емили видя тъмния проход, който зееше зад рафта, и очите й се разшириха от почуда и възхищение.
— Таен вход? Саймън, това е прекрасно!
Тя се завъртя около графа и се втурна към затварящата се пролука в стената. Всички мисли за дълго планираното признание останаха на заден план пред възможността за приключения.
— Сдържайте ентусиазма си, мис Фарингдън! — Саймън се протегна и я спря, хващайки я за ръката. — Лавицата ще ви затисне. Твърде тежка е, за да можете да я отворите с ръце. Трябва да се използва скритият лост.
— Какъв скрит лост? Къде е той? О, това е толкова вълнуващо! Точно като в смразяващите романи на „Минерва Прес“, за които споменахте тази вечер. Просто не мога да повярвам. Като си помисля само, че съм прекарала тук целия си живот и не съм разбрала за тази тайна!
— Успокойте се. Има два лоста. — Явно учуден от неудържимото й вълнение, Саймън се огледа и видя бутилката с бренди. Той остави тежкия си балтон на един стол и посегна към бутилката.
— Два?
— Единият е в тайния проход зад стената, а другият е скрит в самата библиотека. — Докато говореше, той напълни две чаши с коняк. — Човекът, който е построил Сейнт Клер Хол, е бил убеден в необходимостта от аварийни пътища за бягство.
Емили продължаваше да гледа към лавицата.
— Но откъде знаете за тайния проход?
— Още ли не сте разбрали? Учудвате ме. Знам за този проход, защото съм живял тук.
Тези думи внезапно приковаха цялото й внимание. Емили се обърна рязко и го видя, седнал на стола, отпуснат и уморен, да отпива от коняка си. Ти забеляза, че е сменил вечерното си облекло — сега беше облечен просто, с бричове, ботуши и ленена риза. Не носеше дори вратовръзка и приличаше ни човек, който си почива с удоволствие в собствения си дом.
В собствения си дом!
Без да продума, Саймън и предложи втората чаша. Емили осъзна, че той се държи така, сякаш е домакинът, а тя — гостенката.
— Сейнт Клер е била вашата семейна къща в провинцията? Какво невероятно съвпадение!
Емили хвана чашата с две ръце и се загледа в лицето му.
— Това също можете да го запишете в дневника си. — Той отпи голяма глътка коняк.
Емили прехапа устни и се опита да отгатне какво е настроението му.
— Трябва да сте били много малко момче, когато сте напуснали.
— На дванадесет.
— Защо досега не сте споменавали, че някога Сейнт Клер е бил ваш дом?
Той повдигна рамене.
— Не го намирах за особено важно.
Емили отпи една глътка и се намръщи. Имаше ясното чувство, че е загубила нещо, но не знаеше какво точно. Романтичното й въображение я завладя отново.
— Очевидно е, че това странно съвпадение е още един елемент от обречените ни взаимоотношения, милорд — обади се най-сетне тя.