Мила моя мис Фарингдън,
Страхувам се, че това писмо ще бъде твърде кратко, но се надявам, че ще ми простите, след като ви обясня всичко. Причината е, че много скоро ще пристигна във вашия край. Ще бъда гост на лорд Джилингъм, който, както знаете, е ваш съсед. Уверен съм, че няма да ме сметнете за безразсъден като ви кажа, че се надявам да бъдете така любезна да ми дадете възможност да се срещна с вас.
Емили замръзна на място, Трейхерн ще пристигне в Литъл Дипингтън, помисли си тя.
Не можеше да повярва на очите си. Сърцето й заби лудо от вълнение. Тя погледна още веднъж писмото и препречете първите редове.
Истина е. Той ще бъде гост на лорд Джилингъм, който има къща недалеч от Сейнт Клер Хол. С треперещи пръсти Емили внимателно остави писмото и пое няколко глътки въздух, за да овладее вълнението, разтърсило цялото й тяло.
Тази част от нея, която настояваше да се срещне с Трейхерн, се бореше с другата, която се страхуваше от подобна среща. Това объркване я накара да се почувства слаба и уязвима.
Правейки отчаяни усилия да възстанови бързо здравия си разум, Емили си внуши, че от подобна среща не би могла да се получи никаква любовна връзка. Всъщност тя бе готова да загуби безценната си колекция от писма, станала толкова важна за нея през последните няколко месеца.
Заедно с това се появяваше ужасният риск Трейхерн да научи за онзи злополучен инцидент от нейното минало. Неговата домакиня, лейди Джилингъм, естествено знаеше всичко за онова ужасно петно върху репутацията на Емили. Впрочем всички в околностите на Литъл Дипингтън знаеха тази история. Тя се случи преди пет години и никой не говори много за нея, но така или иначе не остана в тайна.
Емили се опита да бъде реалистка. Рано или късно все някой щеше да каже на Трейхерн.
— По дяволите — каза ядосано тя и изтръпна.
Едно от неприятните неща в живота й беше, че стоеше твърде дълго сама в голямата къща, имайки за единствена компания прислугата, от която бе усвоила много вредни навици. Например беше свободна да ругае като мъж всеки път, когато й се поиска, и често го правеше. Емили реши, че трябва да сдържа езика си пред Трейхерн. Беше убедена, че мъж с неговата изискана чувствителност ще сметне ругаенето за нещо твърде непристойно за една жена.
Емили въздъхна. Щеше да бъде много трудно да се издигне до равнището на Трейхерн. С угризение се запита дали не го е заблудила за нивото на своя интелект и маниери.
Тя стана от креслото и отиде до прозореца, откъдето се виждаха градините. Още не знаеше дали да се радва, или да плаче от неговото писмо. Имаше чувството, че полита в дълбока пропаст.
С. О. Трейхерн идваше в Литъл Дипингтън! Емили просто не можеше да възприеме това. Възможностите и рисковете от срещата надхвърляха въображението й. Той не бе казал кога ще дойде, но по всичко личеше, че може да пристигне твърде скоро. Сигурно след няколко седмици… или следващия месец.
Тя би могла да измисли някакво внезапно посещение при далечен роднина…
Но Емили не смяташе, че би могла да понесе изпускането на тази възможност, дори ако това би разрушило всичко. Колко е ужасно да се размишлява за среща с любимия мъж!
— По дяволите — каза отново Емили. После осъзна, че се смее като ненормална, а след това се усети, че плаче. Хаосът от чувства бе по-голям от онзи, който можеше да понесе. Тя се върна обратно на голямото бюро и погледна тази част от писмото, която още не беше прочела.
Благодаря ви, че ми изпратихте препис от вашата последна поема „Мисли в тъмните часове преди зазоряване“. Прочетох я с голям интерес и трябва да заявя, че съм поразен от начина, по който правите връзка между разбита урна и спечелено сърце. Много чувствено. Уверен съм, че когато четете това писмо, вече сте получили положителен отговор от вашия издател.
вечно ваш:
Сега Емили разбра, че не може да се втурне да посещава някой несъществуващ роднина. Да става каквото ще. Тя не искаше да изпусне възможността да се срещне с мъжа, който така добре разбира нейната поезия и който намира стиховете й за толкова чувствени. Емили внимателно сгъна писмото и го пъхна в корсажа на износената си светлосиня рокля. Един бегъл поглед към часовника й напомни, че трябва да се върне към работата си. Имаше още много неща за вършене, преди да отиде на среща с членовете на литературния кръжок.
Емили намери последното писмо от своя издател, след като вече бе преполовила кореспонденцията си. Веднага го разпозна, защото беше получила много подобни. Господин Паунд, човек с явно ограничен интелект и груба душа, не намираше поезията й за „много чувствена“.