Но както и да е, новината, че С. О, Трейхерн ще бъде скоро в Литъл Дипингтън, стопляше сърцето й.
— По дяволите, не разбирам защо бихте желали да присъствате на сбирката на местното литературно общество, Блейд?
Рошавите вежди на лорд Джилингъм се свиха, докато се взираше в своя гост. Той и Саймън чакаха на двора пред вилата да им докарат конете, с които смятаха да се разходят из околността.
— Помислих си, че може да бъде забавно — отвърна Саймън. Той ставаше нетърпелив сега, когато му оставаха няколко минути до срещата е мис Емили Фарингдън.
— Забавно? Вие сте странен човек, Блейд. След всички тези години, прекарани на Изток? Казвам ви, не живейте толкова дълго сред чужденци. Тогава на хората им хрумват странни неща.
— Но това ми осигури богатството — напомни му сухо графът.
— Добре, стига толкова. — Джилингъм се изкашля и смени темата. — Казах на госпожиците Ингълбрайт, че ще присъствате. Ще бъдете повече от добре дошъл, предполагам, но трябва да ви предупредя, че това общество не е нищо друго освен няколко стари моми, които се събират веднъж седмично и си говорят за една дузина непризнати поети. Жените са склонни към подобни романтични щуротии, знаете.
— Разбирам. Но за мен това е без значение. Аз съм любопитен да видя как се развличат хората в провинцията.
— Правете каквото искате. Аз ще дойда с вас и ще се ви представя, но след това ще се оправяте сам. Няма да възразите, ако не се мотая наоколо, нали?
— Разбира се, че не — измърмори Саймън, докато конярят извеждаше конете. — Това е моя идея и съм напълно готов да понеса последствията.
Саймън се метна на седлото на Леп Сенг и потегли надолу със своя домакин. Нетърпението му растеше и го разяждаше отвътре, но той се стараеше да го потиска. Гордееше се с несломимата си способност за самоконтрол.
Никак не се съмняваше в гостоприемството на госпожиците Ингълбрайт и дузината стари моми, любителки на поезията. Не беше хубавец от типа на лордовете Байрон и Ашбрук, но все пак беше граф. Този прост факт (с който бе съвсем наясно), комбиниран с неговото огромно богатство и мощ, беше напълно достатъчен, за да заличи множество човешки недостатъци така, както се заличават грехове, съдебни грешки и други подобни. Нямаше никакво съмнение, че дамите ще изпаднат в шок, когато разберат, че графът на Блейд е пожелал да присъства на тяхната скромна сбирка.
Вила „Роза“ наистина беше скромно място. Тя представляваше уютна къща, разположена до тясна алея недалеч от селото и заобиколена от малка розова градина.
Две дребни женици с посивели коси и на неопределена възраст стояха пред вратата и поздравяваха три други, които току-що бяха пристигнали пеша. За да се предпазят от студа, всички бяха навлекли дебели женски манта с един и същ цвят. Старомодните бонета бяха вързани здраво под брадичките им.
Докато яздеше редом с лорд Джилингъм, Саймън разгледа дамите и моментално разбра, че ще се сблъска с ято нервозни посивели гълъби. Изруга тихо под носа си, чудейки се коя от тези безлични птици е Емили Фарингдън. Изпита странен смут и осъзна, че е малко уплашен.
От писмата на Емили графът си бе изградил образ, много различен от този на старомодна, строга жена на средна възраст. Бе очаквал да види млада жена, изпълнена с енергия и преливаща от романтизъм.
Пет чифта очи предпазливо надничаха изпод смешните бонета. Нито един от тези погледи не принадлежеше на жена под четиридесетте. Саймън се намръщи. Беше сигурен, че мис Фарингдън е много по-млада. И по-красива.
— Добър ден, дами. — Джилингъм галантно сне шапка и се усмихна весело. — Доведох ви един гост. Позволете ми да ви представя графа на Блейд. Той наскоро се върна от Източна Индия и се интересува как вървят работите сред литературните кръгове в Англия.
Предварително подготвен за този момент, Саймън сваляше своята шапка от бобър, когато внезапно усети, че в петте чифта очи, които го гледаха, не личеше и най-малък признак на гостоприемство. Очите му се присвиха, когато Джилингъм започна да го представя. Нямаше никакво съмнение, че дамите от Литературния кръжок в четвъртък следобед не се впечатлиха от неговото появяване. Всъщност той видя раздразнение и подозрителност по лицата им. Човек можеше да си помисли, че дамите биха предпочели въобще да не беше идвал.
Джилингъм набързо приключи с формалностите.
— Мис Лавиния Ингълбрайт, мис Присцила Ингълбрайт, мис Брейсгърдъл, мис Хорнсби, мис Остли.
Жените кимаха учтиво, но не и ентусиазирано. Саймън разбра, че мис Фарингдън отсъства. Не можеше да отрече, че си отдъхна, но така нещата се усложняваха още повече. Надяваше се, че тя просто е закъсняла.