— Много мило от ваша страна, че се присъединявате към нас, милорд — каза мис Брейсгърдъл. Тя беше висока, кокалеста жена с продълговато лице.
— Да, наистина — заяви рязко по-възрастната от сестрите Ингълбрайт. Гласът й звучеше така, сякаш би предпочела Саймън да е отишъл например на лов. — Колко мило от ваша страна, че се интересувате от нашето малко провинциално общество. Страхувам се обаче, че ще ни намерите за твърде безинтересни. Тук не е като в бляскавите лондонски салони.
— Не, съвсем не е като на лондонските сбирки — бързо добави пълничката, старомодна мис Остли. — Тук сме малко изостанали, милорд.
— Присъствал съм на не особено бляскави литературни сбирки в Лондон — отвърна скромно Саймън, любопитен да види какъв отговор ще получи. Нещо не беше в ред. — Хората там са просто няколко групички от клюкарстващи дами и контета, които предпочитат да обсъждат поредния скандал в обществото вместо последните литературни произведения.
Петте дами се спогледаха учудено. По-младата Ингълбрайт се изкашля леко.
— Понякога и на нас ни се случва да се отклоним в такава посока с подобни глупави разговори, милорд. Ние се интересуваме от градския живот главно заради слуховете.
— Тогава аз бих могъл да ви осведомя за последните — отвърна Саймън, почти развеселен. Те няма да се отърват толкова лесно от него; той ще реши кога да напусне.
Жените отново се спогледаха, чувствайки се още по-неуверени и раздразнени. В този момент конският тропот, идващ отдолу по алеята, привлече вниманието на всички.
— О, ето я и мис Фарингдън — каза мис Хорнсби, като за пръв път показа признаци на истинско вълнение.
Най-после мис Фарингдън — помисли си Саймън. Той погледна през рамо сивата кобила, която се приближаваше към тях. Нещо в него се стегна.
Първото, което разбра, бе, че жената върху гърба на кобилата в много по-голяма степен беше яхнала, отколкото седнала странично върху седлото. Второто нещо, което му направи впечатление, бе, че тя не е руса като другите Фарингдънови. Яркочервени къдрици се развяваха под сламеното боне.
Нещо блестеше на лицето на дамата. Саймън бе силно заинтригуван. Емили Фарингдън носеше очила със сребърни рамки! Той не беше виждал нито една жена от своите познати да носи очила на публично място.
— Мис Емили Фарингдън — прошепна тихо лорд Джилингъм. — От не лошо семейство, предполагам, но повечето от тях са картоиграчи. Както знаете, наричат ги „лекомислените, безотговорни Фарингдън“. Изключвайки мис Емили, разбира се. Тя е добро момиче, но имаше една злополучна история преди години.
— А, да, случката. — Саймън си припомни клюката, подробности за която бе научил от своята домакиня. Това беше твърде полезна информация. Въпреки че не му бяха известни всички подробности от миналото на Емили, това, което знаеше, бе достатъчно, за да получи голямо тактическо предимство в кампанията, която се готвеше да започне.
Той не можеше да свали очи от Емили Фарингдън. С почуда забеляза, че около малкото й носле имаше дузина лунички. А очите зад блещукащите стъкла на очилата бяха зелени. Неповторимо зелени.
Лорд Джилингъм се изкашля дискретно в шепите си.
— По-добре да не бях казвал нищо — измърмори той. — Това се случи, когато тя бе едва на деветнадесет години, бедното дете. Естествено сега никой не споменава за това. Вярвам, че и вие няма да говорите.
— Разбира се, че не — отвърна Саймън.
Лорд Джилингъм се изправи леко на седлото и се усмихна мило на Емили.
— Добър ден, мис Емили.
— Добър ден, милорд. Прекрасен ден, нали? — Емили спря кобилата и се усмихна топло на Джилингъм. — Ще се присъедините ли към нас следобед?
Тя започна да слиза сама от коня.
— Разрешете, мис Фарингдън — Саймън вече бе слязъл от седлото, хвърляйки юздите на Джилингъм. Докато крачеше напред, погледът му се плъзна по Емили. Щеше да има неприятности, ако вярваше, че ще сграбчи своята плячка веднага.
Всички Фарингдън, които познаваше, бяха високи, русокоси и изключително красиви. Сега, когато гледаше Емили, единственото заключение, което можеше да направи, бе, че преди двадесет и четири години някоя палава фея се е вмъкнала в детската стая на семейство Фарингдън. Емили дори малко приличаше на фея. Иначе, в сравнение с другите Фарингдън, не изглеждаше като оживяла статуя на богиня. Беше малко по-ниска, много крехка и с малки гърди. Всъщност всичко в нея изглеждаше нежно и деликатно — от малкото носле до нежните извивки на бедрата, почти неразличими под тежката тъкан на старомодните, износени дрехи за езда.
Слънчевите лъчи блеснаха още веднъж по очилата на Емили, когато тя се обърна и погледна към Саймън. Под погледа на тези зелени любопитни очи, в които причудливо се смесваха интелигентност и природна невинност, той се почувства като на тръни.