В този момент Саймън реши, че дамата е всичко друго, но не и безлична и тъпа. Също като писмата си, помисли си той. Малко старомодна, разбира се, но определено не глупава. Дамата имаше характер.
Саймън се протегна и ръцете му се обвиха около тънкото кръстче на Емили. Под пръстите си, твърде силни за нейното нежно тяло, той почувства колко гъвкава и ловка е тя. И колко женствена.
Проклятие! Той се възбуди само при докосването си до нея!
Саймън замръзна на място, но мигновено възвърна самообладанието си. Джилингъм припряно започна да го представя, но Емили не слушаше внимателно.
— Благодаря ви, сър — каза тя. Вниманието й бе съсредоточено върху дамската чанта, окачена на седлото. — Блей ли казахте? Прекрасно, ние наистина не сме свикнали да развличаме графове в четвъртък следобед.
— Името ми е Саймън Оугъстъс Трейхерн — подчерта Саймън. — Сигурно ме знаете само като С. О. Трейхерн, мис Фарингдън.
Устата на Емили застина отворена, а големите й очи се разшириха от ужас.
— С. О. Трейхерн? Не, не е възможно да сте мистър Трейхерн!
Тя се отскубна от ръцете му така, сякаш пареха.
— Внимавайте, мис Фарингдън! — извика Саймън, виждайки, че кобилата изправя уплашено глава.
Но предупреждението дойде твърде късно. Ботушът на Емили се заби в издутия корем на животното. Горката кобила започна да скача нервно и дамската чанта падна пред копитата. Очилата на Емили започнаха да се изхлузват от носа й. Тя се опита да ги върне на мястото им и същевременно да запази равновесие, но за жалост бе почти слязла от кобилата и когато тя изпръхтя и направи още едно внезапно движение, Емили започна да се свлича надолу.
— Мили Боже — изпищя мис Брейсгърдъл, — тя пада от коня!
— Казвам ви… — започна лорд Джилингъм, очевидно обезпокоен.
Една от сестрите Ингълбрайт се хвърли отчаяно напред, за да хване юздата на кобилата.
Това беше нещото, което животното не можа да понесе. То се изправи на задните си крака и изпълни въздуха с газовете, подули корема му.
— По дяволите — изруга Емили, губейки окончателно равновесие, и падна право в ръцете на Саймън.
ГЛАВА 2
На Емили й се искаше подът на вила „Роза“ да се отвори под стола й и тя да потъне вдън земя. Беше покрусена и унижена, гърчеше се от болка и мъка. Би дала всичко, за да може да изчезне като дим, но за съжаление натурата й не беше толкова деликатна и безплътна. Освен това беше просто бясна. Изключително нечестно бе голямата й любов, Блейд, да се появи в момент, за който не беше подготвена.
Тя отпи глътка чай, за да успокои нервите си, докато слушаше как дамите от литературния кръжок правят плахи опити да обсъждат последните статии от най-новия брой на „Единбургски преглед“. Липсата на ентусиазъм се чувстваше осезаемо у всички.
Чашата затрака, докато Емили преместваше чинийката. Този шум я накара да осъзнае колко силно бяха обтегнати нервите й. Трябваше й съвсем малко, за да разлее чая по целия килим.
— Предполагам, че няма да ви изненада рецензията за последното творение на Саути. — Студеният, дълбок глас на Саймън прекъсна разговорите и ласкавите отзиви за извънредно тенденциозната творба на Джон Макдоналд „Кратка география на персийската империя“. — Както обикновено, рецензентите грешат в своите статии. Те просто не знаят как да разглеждат Саути. Разбира се, те не знаят да тълкуват правилно също и Уърдсуърт и Коулридж, нали? Човек би помислил, че искат да им отмъстят за нещо.
Повърхностният разговор, и без това започнал много трудно, явно щеше да замре напълно.
Саймън отпи от чая и се огледа наоколо, изпълнен с очакване. Тъй като никой не отговори, той храбро се опита да възобнови разговора:
— Разбира се, какво може да се очаква от толкова много шотландци, които наричат себе си рецензенти? Както беше казал преди няколко години Байрон, критиците от Единбург са дребнави и духовно ограничени. Склонен съм да се съглася. А какво мисли вашата малка групичка по въпроса?
— Вие намеквате за статията на Байрон „Английски поети и шотландски рецензенти“, нали, милорд? — отбеляза учтиво мис Хорнсби.
— Именно. — в гласа на Саймън се прокрадна нетърпение.
Мис Хорнсби пребледня така, сякаш беше ударена. Една-две от присъстващите дами се изкашляха и се спогледаха неспокойно.
— Още чай, милорд? — обади се смело Лавиния Ингълбрайт, като хвана чайника.
— Благодаря — отвърна сухо Саймън.