Емили трепна от видимото раздразнение и разочарование на графа. Разговорът стигна до задънена улица, ала тя не можеше да удържи напиращия в нея смях. Това, че Саймън охлади следобедната сбирка, беше донякъде забавно.
Сякаш в стаята имаше дракон. Всички знаеха, че трябва да са извънредно учтиви, но никой не знаеше как точно да се държи. Седнал близо до камината, Трейхерн сякаш изпълваше цялото пространство в малката, уютна женска стая. Всъщност той я препълваше със своята непреодолима и изтънчено опасна мъжественост.
Емили потръпна от странно вълнение, докато го изучаваше скришом. Графът бе едър мъж, здрав, строен, с широки рамене. Яките му бедра се очертаваха ясно под изпънатите бричове. Емили забеляза, че Лавиния Ингълбрайт хвърля трескави, тревожни погледи към крехкия стол, на който бе седнал графът. Бедната Лавиния вероятно се боеше, че нежната мебел може да се счупи. Назряваше истинско бедствие.
Би било интересна гледка — графът, паднал на земята сред парчетиите от стола на Лавиния — помисли си Емили. В следващия миг тя усети, че започва да изпада в нервна възбуда, граничеща с истерия. Никога ли нямаше да свърши този безкраен следобед?
Тя въздъхна тежко и се заоглежда, като се опитваше да открие най-близката маса, за да остави чинийката и чашата. Всичко й се виждаше твърде неясно без очилата. Естествено веднага щом графът я пусна на земята, тя ги бе свалила и прибрала в чантата си. Но непоправимото беше станало — той я видя с очила. Това беше просто непоносимо.
Ала далеч не беше всичко! Блейд я видя как яздеше, обкрачила кобилата, вместо седнала по женски на седлото. И на всичкото отгоре бе облечена в най-старите си дрехи за езда и със старомодно боне. Разбира се, преди да напусне Сейнт Клер Хол, тя не напудри луничките си. Никога не го правеше, когато беше в Литъл Дипингтън; хората от околността знаеха много добре как изглежда.
Мили Боже, какъв провал.
От друга страна, графът на Блейд — Саймън Оугъстъс Трейхерн — бе изключително изряден, точно както си го представяше. Наистина, тя бе смутена от студенината в странните му златисти очи, но подобно нещо можеше да се очаква от очите на един дракон.
Противоречивите му, трудно разгадаеми черти я завариха напълно неподготвена. Не беше негова грешка, че нямаше и следа от нежност и топлина в суровите очертания на брадичката му, по строгите скули на лицето и по носа му. Това е лице на човек със силен характер, помисли си Емили. Лице, показващо огромната сила на една воля. Едно неотразимо мъжко лице. Лице за пример сред мъжете.
Колко жалко, че е граф. Сега разстоянието между тях е много по-голямо отпреди, когато беше просто С. О. Трейхерн.
Чашката и чинийката подрънкваха несигурно в ръцете й.
— Нека оставя чашата вместо вас, мис Фарингдън. — За момент силните му, топли пръсти докоснаха нейните, ловко измъквайки чашата от ръцете й.
— Благодаря. — Емили прехапа устни и отново седна. Сега унижението достигна своя предел. Очевидно тя трябваше да предаде чашата на някого, но вероятно не на него. По дяволите. Тя отправи отчаяна молитва за по-бърз край на този кошмар.
— Предлагам ви да си сложите очилата, мис Фарингдън — прошепна тихо Саймън, когато дамите започнаха вял спор за обективността на „Единбургски преглед“. — Няма никакъв смисъл да се движите полусляпа. Аз и вие сме стари приятели. Няма от какво да се притеснявате, когато сте с мен.
Емили въздъхна.
— Предполагам, че сте прав, милорд. Във всеки случай вече ме видяхте с тях, нали? — Тя бръкна в чантичката си и извади очилата. Суровото му лице и невероятно хладните му очи се съсредоточиха. Тя осъзна, че той я изучава много внимателно и реши, че може да прочете мислите му. — Не съм това, което очаквахте, нали, милорд?
Устните му леко се изкривиха от учудване.
— Вие сте много по-интересна личност, отколкото предполагах, когато четях писмата ви, мис Фарингдън. Уверявам ви, не съм разочарован. Мога само да се надявам, че и вие сте на същото мнение за мен.
От вълнение устата на Емили за миг остана отворена. Тя бързо я затвори и заекна:
— Разочарована? О, не, не, мистър Трейхерн… исках да кажа, милорд…
Тя се изчерви и си припомни, че е на двадесет и четири години, а не глупава малка ученичка. Още повече, че кореспондираше с този мъж от няколко месеца.
— Добре, напредваме — отвърна Саймън, явно удовлетворен. Той отпи още една глътка от чая и по гримасата, която направи, беше ясно, че не одобрява сорта.
Решена да се държи като възрастна, Емили се опита да се включи в разговора, който се водеше в стаята. Другите най-сетне бяха успели да подхванат някаква банална дискусия за влиянието на поетите от така наречената „езерна школа“ и Емили направи всичко възможно да ги подкрепи в усилията им. Графът продължаваше да пие мълчаливо чай.