Емили се чувстваше по-добре до момента, в който Саймън остави чашата и се присъедини към тях.
— Като говорим за Байрон и неговите творби — каза спокойно графът — чел ли е някой от вас последната поема на лорд Ашбрук „Героят от Марлина“? Според мен това е една доста слаба имитация на Байрон, която не казва нищо. Ашбрук просто не е толкова интересен, нали? Липсва му чувството за ирония. Но иначе няма никакво съмнение, че е твърде популярен сред някои среди. Любопитен съм да чуя и вашето мнение.
Реакцията след явно безобидния коментар бе незабавна. Сестрите Ингълбрайт въздъхнаха едновременно. Мис Хорнсби и мис Остли се спогледаха. Устата на мис Брейсгърдъл затрепери. Емили заби поглед надолу към ръцете си, силно стиснати в скута й.
Дори Саймън, въпреки леденото си спокойствие, изглеждаше малко слисан от внезапната тишина, която се възцари в стаята. Този път тя наистина бе по-различна отпреди. Те всичките изглеждаха притеснени и нервни, а отношението им бе направо враждебно. Той се огледа, доста учуден.
— Изглежда не сте чели Ашбрук?
— Не, милорд, не сме го чели.
Емили вдигна очи, усещайки как бузите й се обагрят в червено, и посегна към чашата си, като правеше отчаяни усилия да овладее треперещите си пръсти.
— Не е голяма загуба, уверявам ви — каза спокойно Саймън. Очите му бяха опасно любопитни, като на дракон, който вече е набелязал жертвата си.
Дамите изведнъж се оживиха, сякаш самото споменаване на Ашбрук бе сигнал за отклоняване на разговора в друга посока и към нова дискусия. Гласовете им ставаха все по-силни, изпълвайки гостната с дълги, прозаични размиели за последната творба на Мария Еджуърт, наречена „Патронаж“. Дори „Единбургски преглед“, който обикновено ласкаеше мис Еджуърт, сега беше спестил хвалебствията си. Дамите сравниха със земята редакторите на вестника.
Със студена, непроницаема усмивка Саймън се облегна на стола и остави разговора да минава край ушите му.
— Простете ми — пошепна той на Емили. — изглежда, казах нещо нередно.
— О, не, милорд. — Тя се задави с чая си, започна да диша тежко и очите й се насълзиха. — Ние просто не сме запознати с творбите на лорд Ашбрук.
— Разбирам. — Саймън се протегна и съвсем небрежно потупа Емили по гърба. Тя се вцепени за миг, след което възвърна самообладанието си и започна да диша нормално.
— Благодаря, милорд.
— Моля.
Графът се изправи на крака. На лицето му бе изписана язвителна усмивка. В стаята моментално се възцари тишина, този път съвсем явно изпълнена с надежда. Всички се надяваха той да си отиде. Саймън повдигна вежди и каза:
— Ако ми разрешите, трябва да тръгвам. Обещах на лейди Джилингъм, че няма да се бавя. Вярвам, че ще имам голямото удоволствие да се срещна и друг път с вас. Този следобед беше изключително поучителен за мен, уверявам ви.
Последва няколкоминутна размяна на любезности, след което Саймън набързо бе изпроводен до вратата. Той благодари мило и тръгна надолу по пътечката, водеща към портала, където бе вързан жребецът му. Графът го яхна, докосна с ръка шапката си и потегли по алеята.
Облекчение настъпи във вила „Роза“. Петте жени се обърнаха вкупом към Емили.
— Бях започнала да си мисля, че никога няма да си тръгне — измърмори Присцила Ингълбрайт и бавно се отпусна на стола си. — Лавиния, скъпа, би ли наляла на всички още чай?
— Разбира се. — Сестра й взе чайника, докато останалите заемаха местата си. — Бях шокирана, когато лорд Джилингъм ми съобщи, че Блейд желае да ни посети. Нямаше как да му откажа. Джилингъм каза, че графът бил голяма клечка в Лондон и бил много известен.
— Предполагам, че е останал доволен — каза сестра й, — но той едва се побираше в нашата малка групичка.
— Едва — въздъхна мис Хорнсби. — все едно да развличаш огромен звяр, който по някакъв начин се е вмъкнал в стаята.
— Дракон — уточни скромно Емили.
— Дракон е най-точната дума — съгласи се веднага мис Остли. — Блейд е твърде страховит на външен вид, нали? Има нещо странно в очите му, което те кара да бъдеш непрекъснато нащрек. Много студени очи.
— Ние трябва да се чувстваме поласкани, че ни посети един граф, и аз съм убедена, че наистина всички сме. Но ако трябва да говоря откровено, изпитвам огромно облекчение, че той си отиде — заяви Присцила Ингълбрайт. — Толкова е изтощително, когато има мъж наоколо.
— Доколкото си спомням, преди години неговото семейство е живяло в съседство с нас — каза замислено Лавиния.
Емили се сепна.