— Сигурна ли сте?
— О, да. Беше преди повече от двадесет години. Ние с Присцила току-що се бяхме нанесли. Доколкото си спомням, семейството на графа притежаваше доста земя в околността… — Лавиния внезапно замълча; погледът й беше някак странен. — Както ви казах, това беше преди двадесет години и вече не си спомням подробностите.
— Трябва да кажа, че появяването му разстрои нашата работа — отбеляза мис Хорнсби. — От доста време чакаме доклада на Емили, а днес бяхме принудени да говорим за литературни рецензии. Дълбоко съм разочарована. Но сега вече можем да се върнем към нашата работа. — Тя погледна с очакване Емили. — Е, скъпа, как вървят нещата?
Емили нагласи добре очилата си и взе чантата си. Сега, когато Трейхерн си бе заминал, тя се чувстваше много по-добре.
— Уважаеми дами от нашия литературен кръжок, щастлива съм да ви съобщя добри новини — говорейки, тя започна да рови из чантата си и извади няколко листа. — Акциите за плавателния канал, които бяхме закупили, се продадоха със значителна печалба. Получих отговора на мистър Дейвънпорт със сутрешната поща. Той вече е занесъл полиците в банката и ги е депозирал във вашите сметки.
— О, скъпа — каза мис Брейсгърдъл с блеснали от радост очи, — надявам се, че ще мога да си позволя една малка къщичка близо до пътя. Колко е хубаво да зная, че ще имам покрив над главата си, когато след една година взема и последната си заплата от училището!
— Толкова е вълнуващо — заяви мис Хорнсби. — Помисли си, Марта — обърна се тя към мис Остли, — на път сме да си осигурим по една прилична пенсия.
— Точно така — отвърна Марта Остли. — Защото, както се разбра, никой от нашите работодатели няма да си направи труда да ни осигури пенсия. Колко е хубаво да знаеш, че няма да прекараш старините си в бедност.
— Както вървят нещата, скоро аз и Лавиния ще имаме достатъчно пари, за да открием училище за млади дами — каза радостно Присцила Ингълбрайт. — Дълго време това ми се струваше непостижима мечта, а сега почти се сбъдна.
— Благодаря ти, Емили — добави Лавиния Ингълбрайт с топла усмивка. — Тръпки ме побиват, като си помисля какво би станало с всички ни, ако не беше твоят прекрасен план да изтеглим спестяванията си и да ги вложим в акции, Емили. — Мис Хорнсби поклати глава. — Страхувах се, че ще правя компания на моите застаряващи роднини. Те, горките, са толкова бедни и всичките са самотници. Принудени са да се унижават за всяка трохичка подаяние.
— Ние сме спасени и всичко това дължим на Емили — заключи мис Брейсгърдъл. — И ако има някакъв начин, по който можем да ти се отплатим, Емили, кажи го веднага.
— Вие всички хилядократно сте ми се отплатили с вашето приятелство — увери ги искрено Емили. — Никога няма да забравя как ми помогнахте преди пет години, когато извърших голямата щуротия.
— Глупости, мила — каза мис Брейсгърдъл. — всичко, което направихме, бе, че настояхме да продължиш да посещаваш тези сбирки.
„Вследствие на което пазителите на морала в Литъл Дипингтън не одумваха момичето на Фарингдънови заради Злополучния Инцидент“ — помисли си Емили в изблик на обич. Винаги щеше да бъде благодарна на дамите от Литературния Кръжок в Четвъртък Следобед.
Лавиния Ингълбрайт се изправи. Очите й блестяха.
— Знаете ли, смятам, че случаят трябва да се полее. Да извадя ли бутилката бордо, която пазим, Присцила?
— Прекрасна идея — отвърна Присцила.
Саймън бе принуден почти половин час да разхожда жребеца си между дърветата, докато плячката му благоволи да се появи. Графът изруга тихичко. Нещата не вървяха така гладко, както бе очаквал, когато уреди своето присъствие на сбирката на кръжока. Принуден да предприеме стратегическо отстъпление, той реши да причака Емили, когато тя се прибира в Сейнт Клер Хол.
Саймън очакваше литературната сбирка да приключи скоро след заминаването му, но явно добрите дами от кръжока най-накрая бяха намерили за какво да си говорят. Стана му ужасно студено, въпреки че този следобед времето бе необичайно топло за сезона и само фактът, че нищо живо не се мяркаше наоколо, показваше, че е краят на февруари.
Леп Сенг изцвили леко и наостри изящните си уши. Саймън спря и се заослушва. В далечината се чу тропот на копита. „Време е“ — каза си той, докато се качваше на коня си, но в следващия миг застина на място, защото чу Емили да пее с пълен глас: