Казано с други думи, през античността някои важни за живота задачи са се смятали за толкова противни, че не било достойно и не бивало да се изпълняват от „истински“ човешки същества, а единствено от роби. Следователно робите не могат да се смятат за истински хора. Те били „питомни животни“, които според Еврипид се интересували единствено от това да напълнят стомасите си. Според римските закони, тъй като за робите било естествено да не казват истината, показанията им в съда се приемали за валидни единствено ако са изтръгнати с мъчения. Когато робът получавал свобода, той се съединявал отново с „природата“ си, т.е. превръщал се от вещ в човек.
Сенека — драматург, философ и наставник на Нерон — бил единственият, който не одобрявал робството и кръвопролитните гладиаторски игри, но пък самият той бил доста необичаен и изключително богат човек. Според християните от 5 в., съчинили, създали кореспонденцията между съвременниците св. Павел и Сенека, апостолът казва: „Всички сме роби пред Бога“. Едва по времето на Траян, почти петдесет години по-късно, институцията започнала да се възприема като „противоестествена“, а едва по времето на Антоний Пий и Клавдий Аврелий робът получил правото да се оплаче в случай на малтретиране, а господарят бил лишен от правото да го убие.
Римлянин от сенаторското съсловие можел да бъде военен, администратор или адвокат (безплатен), но не и да се занимава нормално с бизнес — макар че колкото и странно да изглежда, спекулациите се смятали за нещо нормално. По-бедният римлянин, плебеят, който имал за продан единствено гласа си, никога не би се съгласил да продаде своя труд. Така цялата физическа и умствена работа била изпълнявана от роби. Те били доктори, секретари, библиотекари и икономи. По време на Гражданската война и двамата противници използвали роби като войници, а император Август — като лична стража. Гладиаторите и актьорите почти без изключение трябвало да бъдат роби, което обяснява падението на императорите Калигула и Нерон — представянето им в такива роли, макар и да доставило удоволствие на простолюдието, предизвикало фаталното отвращение на римската върхушка. Първият бил убит от млади благородници, а вторият — обявен извън закона със сенатски декрет.
Роденият на този свят човек бил кърмен, повиван, учен, хранен, забавляван и на практика често обичан от най-различни роби от люлката до гроба му. Дългогодишните роби били освобождавани от господаря си на смъртното му легло (класическият пример е Сенека), а останалите преминавали към наследниците като част от имуществото. Робите в Рим били изцяло вътре в обществото, а често — ако мога да си позволя тази волност — и вътре в господарите си. Към края на нашия период малко фамилии в Рим са останали без примес с робска кръв, което може и да е намалило прословутата римска суровост, но пък за сметка на това е направило римляните по-толерантни. Богатите си купували красиви роби и от двата пола за удоволствие и престиж, така както похотливите дукеси от осемнадесети век си избирали изящни младежи за лакеи или коняри — за да се хвалят с тях пред обществото и за лично удоволствие. Когато говори за аскетичните нрави и безразличието към плътските удоволствия на осиновителя си Антоний Пий, Марк Аврелий (забележителна двойка императори пуритани) добавя, че не обръщал внимание на „красотата на робите си“.
Робът в полето или в мината живеел несравнимо по-зле; една римска матрона, която притежавала много земя (същинска госпожа Хелмсли на своето време), твърдяла, че й излиза по-евтино да кара робите си да работят до смърт и да ги сменя с нови, отколкото да ги храни добре. Ако робите са писали любовни поеми, те не са достигнали до нас. В римската литература има произведения, описващи любовта и страстта на господарите към робите си — най-прочуто от тях е втората „Еклога“ на Вергилий. Отчаяната любов на Коридон към Алексис е описана надълго и сърцераздирателно. Уви, разглезеното момче роб принадлежало на друг. Подобна красота на свободния пазар струвала 24 000 денария — сума, за която днес може да се купи „Порше“. Най-обикновен роб в началото на нашата ера струвал само 500 денария, а дневната му работа — половин денарий. Поетите обаче не се интересували от тях. Размерите на империята, мащабността и разнообразието на завладените от нея територии означавали, че робите, появяващи се анонимно на пазарите, можели да идват отвсякъде и да бъдат който и да било. Хораций, съвременникът на Вергилий, пише на свой приятел: