„Скъпи фокеецо Ксантие, не се срамувай,
Родът й несъмнено е царски; оплаква може би
Разрухата на палата бащин.“
Лесно можем да разберем причината за появата на Lex Aelia Sentia, забраняващ освобождаването на роби под тридесетгодишна възраст от господари, ненавършили двадесет. Робът в Рим имал много начини да получи „статута“ на либертин, което му осигурявало свобода, но не и граждански права. Той трябвало да носи характерна конична шапчица на свободата, „съживена“ по времето на Френската революция. Можел да откупи свободата си от господаря със своя peculium (буквално „лична собственост“, обикновено събрана от бакшиши). Можел да спечели свободата си с държавна работа като пожарникар или уличен чистач. Най-често обаче освобождаването ставало от чувства или на смъртния одър на господаря. Цицерон, чийто освободен роб Тирон редактирал писмата му, твърдял, че били достатъчни само шест години, за да може един роб да получи свободата си, а след това, ако е умен и предприемчив, той може да стане милионер като Трималхион — осмивания от Петроний организатор на пищни празненства, за когото Фелини направи филм. Плиний споменава за един освободен роб, който забогатял толкова много, че завещал на наследниците си 4116 роби.
Представителите на римската интелигенция често били потомци на роби. Бащата на Хораций бил освободен роб, който станал събирач на данъци или може би помощник на търговец, но бил достатъчно състоятелен, за да осигури приличен живот на сина си. Философът стоик Епиктет като момче бил роб на Епафродит, един от придворните на Нерон.
Разбира се, дори в Рим животът на робите можел да бъде изпълнен с унижения и жестокост. Овидий пише за окованите във вериги грънчари. Един римски аристократ на име Ведий Полион хранел миногите си с роби, допуснали „тривиални простъпки“. Четиристотинте роби (достатъчно голям брой, за да има нужда от silentarii — роби, чиято задача била да накарат останалите да пазят тишина) от домакинството на префекта Педаний Секундус били изкарани от войници и отведени за екзекуция, съпровождани от разярената тълпа, след като един от тях убил господаря.
В ранния период концепцията за робството — за човек, помагащ на друг човек да оре земята — би могла да се опише като „невинна“, както се изразява историкът Момсен. Но с увеличаването на броя на робите се увеличил и страхът на римляните от тях. Например свързаните с робството закони от времето на Нерон били едновременно репресивни чрез страха и хуманни чрез елемента на справедливост. Законът, според който били екзекутирани робите на Педаний Секундус през 61 г., бил прокаран от Август, а любимият на учителите по класически езици Сенека, така прочут с милостта си, дори не си направил труда да присъства на мъчителните дебати в Сената, когато се решавало прилагането на закона в конкретния случай (професор Майкъл Грант предполага, че робът, убил господаря си, може би е бил влюбен в него!). Решението на Сената било наистина римско — законът е суров, но недвусмислен и трябвало да се изпълни.
Притокът на роби се осигурявал преди всичко от завоеванията. Най-напред това били мъже, жени и деца от победените италийски градове. След това Рим бил наводнен от цялото население на Сардиния и дори се появил израз „евтин като сардинец“. С разширяването на империята робите се доставяли от цял свят и, както отбелязва Гибън, притокът спрял едва когато римската система на завоевания престанала да действа. Международната едра търговия била съсредоточена в малкия цикладски остров Делос, където по времето на Август дневният оборот възлизал на 10 000 роби. Преди да бъдат забранени, основните анонимни доставчици за пазара в Делос били пиратите и крадците на хора. Самият Юлий Цезар бил отвлечен на младини и държан за откуп. Като военачалник в Галия той описва продаването (продажбата на роби била негова страст) на 53000 адуатуци (победено галско племе) за един ден. Може би се е нуждаел от парите, за да се разплати с Крас…