За робите нямало униформи, в случай че осъзнаят колко много са всъщност. Системата се основавала на сила и понякога била разчупвана от още по-голяма сила. Сицилия била първата сцена на ефективни робски бунтове. На онзи злощастен остров окованите във вериги роби, предимно гърци, били използвани от едрите земевладелци в именията, осигуряващи повече от половината зърно на римския пазар. През 104 г. пр. Хр. Марий, побърканият син на римски конник на име Тит, въоръжил 500 роби с оръжия, взети от гладиаторско училище, и не след дълго разполагал с армия от 4000 души. Въстанието било потушено и всички участници — екзекутирани. Второто Сицилийско въстание продължило по-дълго. Двамата предводители на робите — Салвий, италиански либертин и укротител на змии, и един грък на име Атений, събрали армия от 60 000 добре въоръжени роби и 5000 конници, но ентусиазмът и негодуванието не са в състояние да държат сплотена една армия. Едва при въстанието на Спартак през 73 г. пр. Хр. римляните били сериозно застрашени от „своята огромна робска популация“, която ги превъзхождала в съотношение три към едно.
Спартак и победилият го Крас са прекрасни персонажи за епични филми — единият е благороден, прощаващ, героичен, а другият — алчен, жесток и лишен от чар, типичното противно лице на римския капитализъм. Крас, който имал робска школа и въртял търговия с роби в огромни мащаби, трупал състояние, като купувал горящи къщи на смешна цена. Той финансирал Цезар и бил третият човек в триумвирата с Цезар и Помпей. След четиригодишни усилия Крас успял да победи Спартак и разпънал бунтовните роби на кръстове по Апиевия път.
Спартак останал в римския фолклор като страшилище, както Наполеон, и с него римляните плашели децата си. Волтер описва борбата му като „вероятно единствената справедлива война в историята“. Историята обаче се пише от победителите. Римската история се развивала на фона — кървав и мрачен, понякога озарен от чар и внимание — на безброй роби. Те били абсолютно необходими на господарите си и животът им невинаги е представлявал кошмар наяве. Робите били особено важни за икономиката на империята и без тях пътищата, мостовете, пристанищата, акведуктите, амфитеатрите (макар някои от тях да са издигнати с войнишки труд), триумфалните арки, пазарите и обществените бани нямало да бъдат построени и поддържани. Поддръжката е в основата на цивилизацията и без робството Рим едва ли е щял да бъде цивилизован.
РИМЛЯНИТЕ И ТЕХНИТЕ ЕВРЕИ
Римляните може и да не са обичали своите евреи, но никога не са ги атакували с онази всеотдайна омраза, характерна за християнските (и не само) владетели в Европа от Средните векове до първата половина на 20 в. Юдаизмът като един от многото култове, достъпен за търсещите свеж религиозен опит римляни, се ползвал с уважение, но самите евреи — не.
Религията им била объркваща и неразбираема, а навиците на онези, които я практикуват — противни и неприемливи. „Не почитат друго, освен облаците и небето… презират римските закони… имат си някакъв Мойсей… миришат на свещи и рибешки опашки… обрязват се…“ (погрешно се смятало, че обрязването увеличава сексуалната мощ) — оплаква се Ювенал. А през седмия ден, в събота, абсолютно отказвали да помръднат, което ги правело неподходящи за военна служба. „Постих по-сериозно и от евреин в събота“ — пише Август на Тиберий (разбирайки погрешно причината).
През нашия период, от Юлий Цезар до Нерон (и двамата ползващи се с почитта на евреите), привилегиите и правата им били потвърдени и зачитани из цялата империя и обикновено се съобразявали с тях при посегателства от страна на държавни служители или съперници. Годишният данък от една драхма, плащан от евреите от диаспората на Соломоновия храм, се превеждал цял и непокътнат дори когато Рим страдал от финансови кризи. Един центурион бил понижен в чин, защото си повдигнал туниката и се изпърдял на територията на Храма, показвайки с това презрението си към евреите. Римските знамена с орли или бикове трябвало да бъдат покривани, когато марширували из Йерусалим.
При неотдавнашните разкопки в Афродизиас5, недалеч от Смирна в Турция, бе открит надпис в една от ложите на амфитеатъра, който гласи — „запазено за верните еврейски поданици на Негово императорско величество“. Афродизиас, който бил голям колкото Помпей, бил разрушен от земетресения през седми век и изчезнал от историята. Подобно на всяко друго градче в империята, той имал своята квота (макар да не съществували ограничения, както се подразбира от думата) евреи и надписът върху кремавия мрамор, с който бил прочут районът, изброява седемдесет имена, повечето от които не звучат като еврейски — а това означава, че става дума за прозелити, — за които също нямало ограничение.