Юдейската война, която продължила шест години (доста дълъг срок, ако се вземат предвид относителните сили на противниците, особено като се знае, че евреите хвърлили много сили в междуособици), била болезнена и изтощителна за римляните и катастрофална за евреите. Ако може да се вярва на Йосиф10 и като се има предвид, че не разполагаме с достатъчно други сведения, тъй като обичайните източници Тацит, Светоний и Дион Касий са или кратки, или не казват нищо, или се отнасят с презрение, евреите сами станали причина за крайния резултат.
Йосиф работел върху своята „История на войната на юдеите против римляните“ в удобната си просторна къща в Рим и се радвал на добри доходи и на приятелството на император Веспасиан и сина му Тит. Ето защо обективността му е най-малкото под въпрос, но въпреки това самият разказ е вълнуващ и завладяващ и е популярно четиво вече почти две хиляди години. Творбата е била особено популярна през Викторианската епоха.
Деветнадесетгодишен, син на средно еврейско семейство със собственост в Йерусалим, Йосиф, който учил при садукеи и есеи, станал фарисей. По време на войната бил назначен за главнокомандващ в Галилея (един от шестте района, на които била разделена страната), но преминал на противниковата страна по време на обсадата на крепостта Йотапата, която трябвало да защитава — също като първия дук на Марлборо Джон Чърчил в навечерието на битката при Сиджуик, но след повече размисъл и с по-сериозно оправдание. В своята история Йосиф твърди, че римляните го уважавали и ценели много и смятали, че войната на практика ще приключи, ако премине на тяхна страна. Той се предал на „стария си приятел“, трибуна Никанор, след като се обърнал по следния начин към съратниците си: „Защо, другари мои, желаем така силно да сложим край на живота си? Защо да принуждаваме тялото и душата, тези най-добри приятели, да се разделят насилствено?“ Така Йосиф предпочел да излезе от провинциалната война и да влезе в римската история. При срещата си с Веспасиан той му предсказал, че ще облече пурпурната императорска мантия и ако може да му се вярва, станал член на „домашния кабинет“ на Веспасиан и го насочвал в „годината на четиримата императори“ към предопределената му съдба.
Междувременно войната продължила, независимо от предателството на Йосиф. Отначало тя била успешна за евреите, които се възползвали от безпорядъка и размириците в провинциите, които се надигнали срещу окупаторите по време на безчинствата на Нерон в края на управлението му. (Когато се вземел в ръце, Нерон бил способен да води доста ефективна политика.) В един съботен ден на септември 67 г. легатът Цестий, алчен и кръвожаден тип, бил изтласкан от Йерусалим, като изгубил 5300 пехотинци и 480 кавалеристи. Сред жертвите бил и командирът на Шести легион. Еврейските загуби били незначителни. Римляните не били смаяни от успеха на израилтянската армия, макар да останали изненадани от нейната дисциплинираност и единството й с държавата — макар евреите да се сражавали дръзко и често с фанатична храброст, по онова време те били силно разединени. След разгрома на римляните „мнозина видни юдеи избягаха от града като моряци от потъващ кораб“ (Йосиф). Тук трябва да разгледаме отделните фракции, които се мразели помежду си със същата сила, с която ненавиждали и римляните.
Садукеите били наследствени висши свещеници — не толкова религиозен, колкото благороднически режим, монополизирал най-желаните постове в църквата. Те били едри собственици и наемали биячи, които да събират наемите им. От дворците си на хълма Сион11, отличаващ се единствено с това, че е най-високата точка в града, където вали най-напред, те можели да стигат по покрит път до Храма. Садукеите не вярвали в живота след смъртта (може би защото не вярвали, че той ще бъде по-добър от земния) и се стремели на всяка цена да запазят положението си, поради което си сътрудничели с властимащите. Смятали, че ще бъдат вечни, но, както пита Авраам Леви, хахам на сефаридската конгрегация в Лондон, „къде са садукеите днес?“
Нека напомним, че те често били в конфликт (политически, социален и икономически) с фарисеите, които били по-учените, вярващи в буквата и духа на Закона. Тяхното отношение към хигиената например граничело едва ли не с мания. Саул (Савел), който бил виден фарисей, преди да се превърне в Павел, се шегувал, че ако можели, фарисеите щели да изтъркат и петната от луната. Самопровъзгласили се за настойници на обществото, те интерпретирали, прилагали и пазели Закона, особено от непреднамерените оскърбления срещу него от страна на окупаторите, и не били толкова ограничени, както се описват в Евангелията. Професор Хайям Макоби, най-толерантният и ставащ за четене съвременен специалист по юдаизма, твърди, че фарисеите и Синедрионът невинаги са били враждебни към Исус и към последователите му след неговата смърт и че всъщност в Евангелията могат да се открият избегнали цензурата приятелски споменавания и от двете страни. Професор Макоби твърди, че самият Исус е бил фарисей. (За съжаление на евреите той е най-известният от всички тях.)
10
Е. Мери Смолууд, издател на „История на Юдейската война“ на Йосиф за класическата колекция на „Пингуин“, отбелязва: „При липса на външни корективи сме принудени, макар и против желанието си, да приемем думите на Йосиф за истина.“