Римската империя не би могла да просъществува толкова дълго, ако поданиците й не вярвали в ефективността и справедливостта на римския закон. Един от най-прочутите й граждани, Саул от Таре, знаел много точно какво прави, когато апелирал към цезаря.
РИМСКАТА АРМИЯ
Полковник Дьо Гол в книгата си „Пътят на меча“, публикувана през 1932 г., (подобно на Хитлер и Франко той се придържал твърдо към принципите си) възхвалява армията като въплъщение на волята на нацията. Ето какво пише той: „Франция е била създадена с меч. Дедите ни са влезли в историята с меча на Брен. Кралската лилия, символизираща единството на нацията, е не друго, а копие с две пики отстрани.“ Дьо Гол и неговият почитател (но не и приятел) Чърчил били последните държавници, вярващи в кръвта. И двамата преживели най-противната част от Първата световна война — Чърчил със своя батальон (въпреки че искал да командва бригада), а Дьо Гол бил във Вердюн, където метежът бил потушен от друг бъдещ държавен глава — Петен. Макар и да ги смутил, този опит не ги обезкуражил. Римската армия (а още по-малко японската) не би толерирала окопната война. Римският войник уважавал живота си и не би се подчинил на командир, който не споделя виждането му. И двамата биха гледали на киселото подчинение на британския войник и сантименталната саможертва на френския като непрофесионални.
Като слага знак за равенство между нация и армия. Дьо Гол мисли като римлянин; и наистина, за тях армията е била религията на Рим, а Рим — религията на армията. При това с основателна причина, тъй като уязвимият град Рим наложил хегемонията си над Италия със силата на оръжието (и с малко коварство) в ръцете на гражданите доброволци, подпомагани от конниците, яздещи без стремена малки коне, плащани от държавата. Републиката завоювала по-голямата част от света с професионална армия, състояща се предимно от тежковъоръжени пехотинци, а империята се поддържала, консолидирала, наблюдавала и само малко увеличавала териториалните придобивки, простиращи се от Мавритания (Мароко) до Армения и от Тива в Долен Египет до Лугувалиум (Карлайл). Завоюването на Британия по времето на император Клавдий било скъпо начинание, което не би било одобрено от Август. По негово време римският свят бил заселен от около 45 милиона души, контролирани и държани в мир от армия, възлизаща заедно с помощните войски на около 400 000 души (при това с оръжия, далеч не така сложни като тези на петстотинте хиляди американци в Залива). Когато не се сражавал (а това било през повечето време), римският войник строил. Тази военна активност в мирно време е засвидетелствана най-добре в Северна Африка, където в течение на повече от век бил разположен Трети легион на Август, първоначално едва от сто души, и където, както отбелязва сър Мортимър Уилър, най-забележителното било това, че не се случвало нищо забележително.
Когато Дьо Гол писал за цивилизаторската мисия на римската армия във Франция, той не е имал предвид първоначалното, понякога достигащо мащабите на геноцид, завладяване на Галия от Юлий Цезар, натрупал голяма част от парите и репутацията си там (въпреки отвратителното му отношение към блестящия млад Верцингеторикс). Несъмнено Дьо Гол си е мислил за римските пътища, акведуктите (като Pont du Gard), храмовете (като Maison Carree в Ним, може би най-съвършената постройка в западния свят, издигната в началото на нашата ера в чест на двамата внуци и наследници на Август) и почти непокътнатия амфитеатър в същия град, където гледах състезанията за купата „Дейвис“ през 1991 г. Всичко това било дело на инженери, архитекти и топографи, служещи към римската армия, използващи римски цимент и каменни блокове, изсечени и наредени от римски войници. Дьо Гол си е мислил и за онази система на закон и ред, вдъхновена и наложена в Галия от римляните — толкова справедлива, че напълно оправдавала техния режим, на когото рядко се налагало да прибягва до санкции с помощта на армията. Макар да била изградена със сила, империята се крепяла от консенсуса. През нашия период — от възкачването на Октавиан до смъртта на Нерон — и през следващите векове на римската армия никога не й се случвало да се изправя срещу равностоен противник.
„Картаген трябва да бъде разрушен“, повтарял навъсеният стар Катон. Така и станало. Последвали три граждански войни, през които римски войници се сражавали помежду си. Цезар и зет му Помпей се включили в борбата и военните действия достигнали кулминацията си с победата на Октавиан, праплеменника на Цезар, в морската битка при Акциум срещу Антоний и Клеопатра. След като Октавиан променил името си на Август, започнал Pax Romana, гарантиран от римския войник, който полагал клетва пред него като пред Imperator (главнокомандващ) и я подновявал на всеки първи ден от новата година. От този момент нататък никой друг нямал право да бъде наричан император и никой друг не можел да определя триумфи. Преди това за императори били провъзгласявани популярните военачалници, а триумфите се гласували от Сената. Август се погрижил занапред да няма дръзки генерали, които да се осмелят да прекосят Рубикон и да заплашват Рим. Римската армия станала отбранителна, разположена в отделните региони, и прекалено статична, за да послужи за основа на военен преврат.