Тази потенциална роля била поета от Преторианската гвардия в Рим, създадена от Август за охрана на принцепса14, но превърнала се с времето в сериозна сила. Дори и да не посочвала императора, одобрението на гвардията (обикновено осигурявано с „дарения“) било conditio sine qua non за заемането на поста, било то законно или не, от новите кандидати (всеки от които вдигал мизата). Разположени в центъра на властта като Почетната стража в Лондон, гвардейците не били длъжни да носят униформа, когато не са на служба, и за разлика (всъщност, кой знае?) от Стражата, образували отдела за мръсни дела в империята. Когато всички останали трикове се провалили, Нерон изпратил един от гвардейците да убие майка му. Самият той също бил убит от преториански центурион, а двамата трибуни Херея и Самин, нанесли първия и втория удар на предшественика му Калигула, също били преторианци. Разбира се, накрая Преторианската гвардия в една любима холивудска сцена продавала империята на търг. Странно, но цената й не била особено висока — на Дидий Юлиан му струвала 6250 денарии, или приблизително колкото пет годишни императорски заплати според тарифата, по която било плащано на Клавдий век и половина преди това. Преторианците сигурно така и не получили парите си, тъй като блестящият Север, един от най-добрите късни императори, настъпил към Рим и реформирал гвардията.
Преторианската гвардия била първата част от триделната римска военна система, включваща флотилиите на Milsenum и Равена и доброволната противопожарна бригада vigiles; шестгодишната служба в нея осигурявала римско гражданство. Римляните не си падали особено по корабите, които им се стрували примитивни в сравнение с богато обзаведените, облицовани с мрамор и отоплявани с централно отопление къщи. Тяхното море — Средиземноморието — гъмжало от пирати, докато не били разчистени от Помпей. Командването на корабите било поверено на старшия офицер на борда, което довело до немислимата (за британския ум) ситуация, когато св. Павел по време на изпълненото с динамика (и безплатно) морско пътешествие можел и поел властта. Рим така и не създал своя адмирал Нелсън.
Втората част от римската военна система се състояла от легионите с по 5500 души всеки; за 300 години броят им варирал съвсем слабо — между двадесет и пет и тридесет в цялата империя. Бойното разположение през 23 г. според Тацит изглеждало по следния начин: Райнланд — 8; Испания — 3; Африка — 2 (в това число III Августов легион); Египет — 2 (единият от които — XXII Дейотариански — бил разбит през 132 г. от еврейските партизани под командването на Симон Бар-Кочба. Това накарало Адриан, който бил обсебен от идеята да обожестви своя удавен любовник Антоний, да реши веднъж завинаги проблема с евреите, имащи свой собствен и особено ревнив бог); Сирия — 4; Панония — 2 (Долна и Горна, обширна територия южно от Дунав и северно от Далмация); Мизия — 2 (България и източната част на бивша Югославия); Далмация — 2. От този списък липсват легионите XVII, XVIII и XIX, изгубени от Вар през 9 г. в горите на Германия. Техните номера никога не били използвани отново. Към всичко тях трябва да се добавят трите, а понякога и четирите легиона, необходими за умиротворяване на Британия — наред с Германия, Партия и Юдея (обособена от Адриан като Палестина), островът бил един от източниците на неприятности за римляните.
В известен смисъл римската армия била победена единствено от собствения й успех, тъй като Pax Romana просъществувал толкова дълго и довел до такъв просперитет, че военната кариера престанала да бъде привлекателна, и когато яките доброволни пехотинци били заменени от апатични наборници, тя била пометена от ордите конни варвари. (При възможност хората винаги са предпочитали да живеят като калайджии, шивачи, богаташи, дори бедняци и просяци — ролята на повечето евреи в империята, — отколкото като войници или моряци.)